Рун стисна рамото на стария си приятел: даваше си сметка, че пропастта помежду им ще си остане завинаги. Григорий бе твърде гневен на Бог, твърде наранен в миналото от Неговите слуги на земята. Помежду им никога нямаше да има пълно примирение, но тази нощ щяха да се разделят с колкото се може по-добри чувства.
Григорий погледна към отдалечаващия се Джордан.
- В крайна сметка може би наистина видях Божията ръка.
Монахът се извърна към Рун. Бузите му бяха мокри от сълзи.
С последно стискане за сбогом Рун слезе и затвори вратата. Колата потегли по улицата и изчезна в нощта.
На крачка от него Кристиан придържаше за тила покритата глава на Надя, която бе облегната на рамото му, сякаш тя спеше.
Рун също бе водил много битки рамо до рамо с нея. В продължение на много години тя бе най-силната сред тях, никога не се поддаваше на съмнения. Всеотдайността ѝ бе свирепа и непоклатима. Загубата ѝ - като сангвинист и приятел - бе неизмерима.
- Трябва да се махнем от улицата - предупреди ги Джордан.
Рун кимна и Кристиан тръгна под голите клони на дърветата към страничния вход на църквата. Рун вдигна глава и се загледа в прозорците на катедралата. Отвътре църквата беше прекрасна, с бели тавани и арки от червени тухли. Молитвите им за Надя щяха да достигнат целта си на това място.
В задната част на катедралата, изправен пред голата наглед стена, Рун извърши ритуала, като поряза дланта си и отвори тайната врата на сангвинистите. Спомни си как Надя бе направила същото преди половин ден, когато и двамата не подозираха, че това ще ѝ е за последен път.
Кристиан заслиза по тъмните стъпала.
Джордан включи фенерчето си и го последва. Ерин държеше ръката му в израз на непринудена близост. Рун си спомни как бе слушал сърцето ѝ и бе долавял бездънната ѝ мъка. И ето че, противно на всички очаквания, Джордан ѝ бе върнат.
Изпита завист. Преди векове той също бе изгубил любимата си, но когато му беше върната, тя се беше променила завинаги.
За него нямаше връщане.
Влязоха в тайния параклис под земята. Подобно на църквата горе, той имаше сводест таван, боядисан в спокойно синьо преди векове, за да напомня на сангвинистите за небето, за възстановената Божия милост към тях. Стените бяха от червени тухли. Върху простия олтар имаше изображение на Лазар, връщащ се от мъртвите със сияйния Христос пред него.
Рун пристъпи напред и приглади покривалото на олтара, а Кристиан внимателно постави върху него останките на Надя, без да ги развива. Замолиха се за нея. Със смъртта ѝ всичко несвято най-сетне я бе напуснало.
В смъртта тя беше свободна.
Ерин и Джордан също сведоха глави по време на молитвите и я оплакаха. Мъката им звучеше във всяко вдишване, във всеки удар на сърцата им.
След като приключиха, Кристиан отстъпи от олтара и каза:
- Трябва да вървим.
- Няма ли да останем тук? - попита Джордан. Изглеждаше изтощен.
- Не можем да рискуваме - рече Кристиан. - Ако искаме да спасим момчето, трябва да действаме.
Рун споделяше мнението му.
- Все още имаме предател в Църквата - напомни им той. - Не бива да се задържаме дълго на едно място. Особено тук.
- Ами тялото на Надя? - попита Ерин.
- Местните свещеници ще разберат - увери я Рун. - И ще се погрижат да я върнат в Рим.
Сведе глава за последен път в знак на почит, след което остави студеното тяло да лежи на олтара и тръгна след останалите.
Трябваше да се грижи за живите.
31.
19 декември, 23:03
Стокхолм, Швеция
Ерин вървеше по добре осветената улица, която я отдалечаваше от убежището и топлината на катедралата. Снегът вече валеше по-силно и свиваше света около нея. Снежинките бързо покриваха косата и раменете ѝ.
В този късен час по улиците имаше съвсем малко коли; гумите им свистяха по заснежения паваж, снежинките танцуваха в светлините на фаровете им.
Ерин държеше здраво Джордан - както за да не се подхлъзне, така и за да е сигурна, че не сънува. И току поглеждаше топлата бяла пара на дъха му в студения въздух.
Преди по-малко от час той беше мъртъв - без дъх и със замлъкнало сърце.
Вгледа се изпитателно в него.
Логичният ѝ ум копнееше да разбере това чудо, да го постави в научен контекст, да схване правилата. Но засега тя просто се държеше здраво за него, благодарна, че е топъл и жив.
Рун крачеше от другата ѝ страна. Изглеждаше като пребит, по-слаб, отколкото би трябвало да е, дори въпреки изгубената наскоро кръв. Тя се досещаше за причината. Батори му беше нанесла сериозни поражения - и не само на тялото му. Ясно си личеше, че той още я обича, и графинята несъмнено възнамеряваше да се възползва от чувствата му, за да го нарани.