Бяха ги нарекли „анцуг“.
Елизабет насочи вниманието си към загадката, седнала срещу тях.
Юда Искариот.
Той беше свалил палтото си и бе останал по модерен превъзходно ушит костюм от кашмир. На малката масичка между тях имаше стъклена кутия с колекцията му пеперуди, ако не се брояха трите, които пърхаха в салона. Елизабет знаеше, че ги е оставил на свобода, за да ѝ напомнят за цената на всяко неподчинение - сякаш тя не я плащаше от векове.
Самолетът набра скорост по заснеженото черно поле и Елизабет стисна ръце в скута си, като остави наметалото да падне върху тях, за да не може Искариот да види колко е нервна. Опита се да не си представя металната измишльотина, която летеше във въздуха на стотици мили над суша и море.
В природата нямаше място за подобни неща.
Момчето до нея се беше разположило удобно в седалката си и изглеждаше безразлично към самолета и начина, по който той функционираше. Сивият му анцуг бе изцапан на няколко места от петънца алена кръв, течаща от стотиците повърхностни рани по размразената му кожа. Миризмата на кръвта му изпълваше салона, но за нейно учудване изобщо не я изкушаваше.
Нима кръвта на ангелите се различаваше от тази на всички останали?
Момчето отметна кичур кафява коса от очите си. Беше по-голямо, отколкото бе предположила отначало - може би на четиринайсет. Болката и мъката на лицето му ѝ напомниха за собствения ѝ син Павел, когато страдаше. Споменът я изпълни с тъга — синът ѝ отдавна бе мъртъв, и всичките ѝ деца също. Запита се какво ли е станало с него.
„Дали се е радвал на дълъг живот? Бил ли е щастлив? Дали се е оженил и е създал деца?“
Искаше ѝ се да знае тези прости факти. В гърлото ѝ се надигна горчилка. Рун ѝ беше откраднал това с една-единствена нехайна постъпка. Тя бе изгубила дъщерите си, сина си, всички, които бе обичала.
Момчето се размърда и тихо изстена. Подобно на нея, то също бе изгубило всичко. Рун ѝ беше разказал как родителите му загинали пред очите му, отровени от някакъв ужасен газ.
Тя нежно го докосна по рамото.
- Много ли те боли?
Момчето я погледна изумено.
Разбираше, че го болеше.
Драскотината над едната му вежда беше хванала коричка. Тялото му вече се възстановяваше. Елизабет докосна гърлото си, което още туптеше от раната, нанесена ѝ от Надя. Тя също оздравяваше, но щеше да ѝ е нужна повече кръв.
Сякаш прочел мислите ѝ, Искариот ѝ хвърли бърз поглед.
- Всеки момент ще ни сервират нещо да се подкрепим, скъпа.
Отвън песента на двигателите зазвуча по-високо и самолетът плавно се издигна. Елизабет затаи дъх, сякаш по този начин можеше да му помогне да излети. Машината се издигна още повече. Стомахът ѝ сякаш пропадна. Все едно прескачаше огради с любимата си кобила.
Накрая се понесоха плавно, подобно на полета на ястреб.
Елизабет бавно издиша.
Искариот вдигна ръка и русокосият едър като мечка мъж, който ги бе съпровождал на излизане от лабиринта, пристъпи в задната част на самолета.
- Хенрик, донеси питиета за гостите ни. Може би нещо топло след целия онзи лед и студ.
Мъжът се поклони почтително и се оттегли.
Елизабет отново насочи вниманието си към прозореца, запленена от светлините долу — ставаха все по-малки и по-малки. Летяха по-високо от всяка птица. Изпълни я радостно въодушевление.
Хенрик се върна и каза:
- Горещ шоколад. - И сложи димящата чаша в ръцете на момчето.
След това поднесе на Елизабет малка купичка. Лъхна я замайващият аромат на топла кръв. Елизабет забеляза бялата лепенка на сгъвката на ръката на едрия мъж, изцапана с капка кръв. Тези слуги бяха готови на всичко за господаря си. Искариот ѝ се издигна в очите още повече.
Как можеха сангвинистите да откажат подобна наслада?
Възстановена, тя насочи вниманието си към младия си спътник. Спомни си разговора във влака.
- Доколкото разбрах, се казваш Томас Болар.
- Томи - тихо отвърна той.
- В такъв случай ме наричай Елизабет - каза тя мило.
Томи я погледна малко по-съсредоточено. Тя също се вгледа в него. Той можеше да е ценен съюзник. Църквата го искаше и ако той наистина бе Първият ангел, вероятно разполагаше със сили, които тя все още не можеше да проумее.
- По-добре пий - каза тя и кимна към чашата в ръцете му. - Ще те стопли.
Без да откъсва поглед от нея, Томи вдигна чашата и отпи внимателно, като се намръщи леко.