- Не я знам - каза тя и си спечели поредната учудено повдигната вежда. — Разкажи ми я. После може да ми разкажеш повече за тази епоха и как бих могла да се науча да живея в нея.
Томи кимна. Изглеждаше доволен, че може да се разсее - а може би и тя самата се нуждаеше от разсейване. Той пое дълбоко дъх и започна. Докато тя слушаше внимателно разказа му за вълшебства и феи, топлата му длан се плъзна по облегалката за ръка и се сгуши в нейната.
Елизабет усети топлите му пръсти, долепени до нейните. Отвъд възможностите му и неизвестната му съдба тя виждаше, че той е и едно самотно момче, останало без баща и майка.
Също като Павел, след като я осъдиха.
Пръстите ѝ стиснаха неговите, в гърдите ѝ се надигна непознато чувство.
Желание да закриля.
23:32
Докато Рун караше като луд към летището, Джордан се държеше здраво за дръжката на задната седалка на откраднатото сребристо ауди. Опитваше се да не обръща внимание на червените светофари, когато профучаваха през кръстовищата. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, но това не означаваше, че изгаря от желание да се забият в някой уличен стълб.
Надяваше се собственикът да е застраховал колата си.
Излязоха иа магистралата и Рун почна да преминава от лента на лента, сякаш пътната маркировка беше само за сведение. Кристиан седеше отпред до него, без да обръща внимание на опасностите, и изучаваше новия си телефон, като използваше връзката му с интернет, за да следи графинята. Преди малко беше казал, че тя вече лети на юг от Стокхолм над Балтийско море.
Рун не искаше да ѝ дава по-голяма преднина. Профуча покрай един пикап, като мина на по-малко от сантиметър от него.
Ерин се вкопчи в ръката на Джордан.
- По-лесно е, ако затвориш очи - посъветва я той.
- Предпочитам да видя как смъртта ми идва.
- Днес вече умрях веднъж. Не го препоръчвам, независимо дали с отворени, или затворени очи.
- Помниш ли нещо от времето, когато беше...?
Гласът ѝ замря.
- Когато бях мъртъв ли? - Той сви рамене. - Помня как нещо ме блъсна в гърдите и паднах. После всичко потъна в мрак. Последното, което видях, бяха очите ти. Изглеждаше разтревожена, между другото.
- Бях. И още съм. — Тя хвана ръката му в двете си ръце. - А след това помниш ли нещо?
- Нищо. Никакви бели светлини, никакви небесни хорове. Смътно помня, че сънувах деня, когато ме удари мълнията. Линиите на татуировката ми горяха. - Той се почеса по рамото. - Още ме сърби.
- Спомен от последното ти умиране - каза тя, като се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше някакъв смисъл в този сън.
- Май и двата пъти не ме поискаха на оня свят. Както и да е, следващото, което помня, бе как отново се взирам в очите ти.
- Сега как се чувстваш?
- Сякаш съм се събудил сутринта на Коледа, пълен с енергия и готов за действие.
- За мен пък като коледна сутрин е да те виждам седнал до мен.
Той стисна ръката ѝ - и в същия миг Рун рязко наби спирачки и коланът на Джордан се вряза в гърдите му.
- Стигнахме — каза Рун.
Бяха отново на летището, до самолета.
Изскочиха от колата, за да продължат гонитбата.
Рун и Кристиан поведоха Ерин към самолета.
Джордан вървеше след тях и се чувстваше виновен, че я е излъгал — или поне че не ѝ е казал цялата истина.
Разтърка рамото си. Цялата му лява страна гореше и огънят отказваше да отслабне, следваше фракталните шарки на мълнията. Не знаеше какво е значението на този пожар — а само източника му.
„В мен има нещо“.
32.
19 декември, 23:50
Над Балтийско море
Щом се издигнаха и самолетът изравни, Рун разкопча колана си. Трябваше да се движи, да крачи напред-назад, за да се справи с чувството за безсилие. Едва бе успял да сдържи безпокойството си, докато Кристиан извършваше безкрайните проверки на системите, а Джордан претърсваше самолета със сензор за скрити взривни устройства. И двете предпазни мерки бяха разумни, но Рун не го свърташе на едно място заради забавянето и усещаше как с всяка минута Елизабета се отдалечава все повече и повече.
Представи си самодоволната физиономия на мъжа, който бе убил Надя. Сега Елизабета беше в ръцете му - човек, който можеше да я убие с един-единствен жест.
Защо я беше взел?
Защо тя бе тръгнала с него?
Разбираше отговора поне на втория въпрос. Погледна назад към празния ковчег в дъното на салона, в който бяха затворили Елизабета по време на полета насам.