— Мислите ми могат да почакат. Радвам се да ви видя.
Той пристъпи по-близо — не нахално, но достатъчно, за да могат да разговарят спокойно.
— Искам да се извиня за изказването си при последната ни среща. Беше грубо и недообмислено от моя страна.
— Намеренията ви бяха добри, така че не мога да ви се сърдя. — Предложи му ръката си, потвърждавайки по този начин искреността на твърдението си. — Нека бъдем приятели и да не говорим повече за това.
— Вие сте много добра — отбеляза той и пое ръката й.
— Не, мистър Максуел, не съм. Но имам нужда от всички приятели, които мога да имам. — Не прозвуча толкова ведро, колкото й се искаше.
— Винаги ще имате приятел в мое лице — увери я той. — Както и в лицето на лейди Дуейн, вярвам. Изказа се много ласкаво за вас по-рано тази вечер.
Интересно, в тона на Келън имаше нещо по-особено — любопитство, уважение и лека собственическа нотка. Дали бившият й ухажор се интересуваше лично и по-задълбочено от бившата любовница на Грей?
Самата идея беше достатъчна да я обърка.
— Благодаря ви. Лейди Дуейн е жена, на която аз лично се възхищавам и много уважавам. Ще ми се да имах поне половината от нейната смелост.
— Но вие сте смела. — Беше ясно, че колкото по-смела преценява постъпката й, задето беше тук тази вечер, толкова повече смяташе Грей за страхливец, че я е оставил сама. Но Роуз не можеше да спори, защото Келън не беше казал нищо в този дух.
— Мислили ли сте някога да се пробвате в политиката, мистър Максуел? — попита тя закачливо, като разтвори ветрилото си. — Мисля, че ще сте много добър.
Келън само се усмихна, пропускайки завоалираната забележка. Очевидно имаше много високо мнение за себе си и трудно се засягаше.
В този момент звучно ахване, последвано от ожесточен шепот раздвижи тишината в залата. Хората спираха да говорят и се обръщаха да зяпат. Хората спираха да танцуват и дори оркестърът спря да свири.
Любопитна, Роуз се обърна да види какво са зяпнали всички с такова изумление.
О, мили боже. Не можеше да повярва на очите си! Но не, много добре знаеше кого вижда в основата на стълбището, оглеждайки залата така, сякаш я притежава, посрещайки всеки поглед с овладяна аристократична арогантност.
Беше Грей.
И всички други знаеха, че е той, защото за разлика от гостите в залата, херцогът на Рейтън не носеше маска.
Двадесет и четвърта глава
Стотици очи следяха движенията му като лешояди, но нито един от тях нямаше значение. Само един поглед имаше значение за Грей в този момент.
Имаше смисъл само ако той беше единственият гост без маска тази вечер. Беше се крил толкова дълго време, че имаше нуждата да се пречисти публично, заявявайки личността си. Заслужаваше това грубо любопитно внимание. А и се нуждаеше от него в някаква степен.
С високо вдигната глава, той закрачи през залата, а хората се отместваха да му сторят път. Не се отдръпваха достатъчно и можеше да чуе коментарите им.
— Що за наглост!
— Видя ли белега?
— Винаги е знаел как да направи впечатление.
— Толкова е привлекателен!
Грей спря да слуша. Нямаше значение какво казват. Имаше значение единствено да открие Роуз и някак си знаеше, че тя ще го очаква в края на своеобразната процесия — ще го остави сам да извърви пътя си, както имаше нуждата да направи.
— Добра вечер, Ваша светлост! — поздрави го познат женски глас. — Колко се радваме на присъствието ви тази вечер.
Погледът на Грей се премести към жената от дясната му страна. Лицето й бе почти изцяло покрито от маска с паунови пера, но той разпозна челюстта и цвета на косата й. Напрегнатата тишина, която се възцари сред тълпата зяпачи потвърди самоличността й. Тя направи реверанс пред него, сякаш наистина бе благородник. Удивително бе какво правеше титлата дори за най-долните хора.
— Лейди Дуейн — отвърна той и се поклони на домакинята. Тя наистина бе смела и добра жена. Не просто го прие на бала си, но му позволи да я заплюе, ако пожелае, заклеймявайки я веднъж завинаги като виновна за нападението му. — Благодаря ви, че ме приехте.
Тя се изправи с усмивка и се обърна към онемялата от изумление тълпа.
— Негова светлост, херцогът на Рейтън, направи най-голямото индивидуално дарение тази вечер. Благодарение на него догодина децата ще се радват на обновено училище. — Когато заръкопляска, немалко хора се присъединиха към нея.
В този миг светът спря и за него нямаше нищо друго освен Роуз, която се бе промъкнала през тълпата, за да застане пред него. Грей забрави за лейди Дуейн. Забрави всичко, освен Роуз.
Тя носеше маска, но дори да не бе разпознал дрехата и косата й, нямаше как да я сбърка. Познаваше аромата и извивката на устните й. Познаваше я заради начина, по който присъствието й до него караше сърцето му да пее.