Дланите му се свиха в юмруци покрай тялото му.
— Не обвинявам цялото общество за действията й, разбира се.
— И как би могъл? Ти дори не знаеш кой е в дъното на това, нали?
— Не. — Но подозираше. Беше почти напълно сигурен, че е била Маги — лейди Дуейн. Нейното сърце бе разбил най-жестоко.
— Разбира се, че не знаеш. — Неочаквано очите й потъмняха и погледът й стана непроницаем. — Предполагам, че е една от много жени, с които си си играл и си захвърлил като непотребни.
Сърцето на Грей се сви като ударено от неодобрението и съжалението в гласа й. Той знаеше, че този ден ще настъпи скоро, но все пак се надяваше, че тя няма да прозре и да го съди за истинската му проклета същност. Или поне се молеше да не се случи толкова скоро.
— Да — прошепна той. — Наистина са много.
— Затова не се учудвам, че предпочиташ да избягваш обществото. И аз бих постъпила така на твое място, ако не знаех кои са враговете ми. Определено е за предпочитане пред това да се извиниш на всяко своя завоевание и да се надяваш, че ще откриеш онова, което търсиш. — Думите й не бяха злонамерени, нито подигравателни, но в дрезгавия й глас определено имаше още нещо.
— За това ли дойде, Роуз? — попита той. — Да добавиш името си към списъка на жените, които съм обезчестил?
Тя се засмя, а смехът й го изненада и свари още по-неподготвен от самото й присъствие.
— Разбира се, че не. Знаех много добре в какво се забърквам, когато осъществих безумния си план. Съвестта ти не трябва да се тормози с мен, Грей. — Когато тя пристъпи и застана точно пред него, на сантиметри от тялото му, той не можеше да направи нищо друго освен да затаи дъх, ако не искаше да се прояви като страхливец.
Погали лицето му с ръка и нежната материя на ръкавицата й погъделичка бузата му.
— Иска ми се да спреш да живееш в самосъжаление и да се върнеш обратно към света — каза му тя с искрено съжаление. — Имаш толкова много да предложиш. И съм сигурна, че обществото ще се съгласи с мен, ако му дадеш шанс.
Преди той да успее да измисли отговор, на вратата се почука отново. Роуз отпусна ръката си в мига, в който майка й надзърна в стаята.
— Ето къде си била. Добра вечер, Грей. Роуз, лорд Арчър пристигна.
Роуз се усмихна.
— Идвам веднага, майко.
Когато вратата се затвори, тя се обърна към Грей.
— Нека сложим край на този безплоден разговор и да оставим миналото на мира. Приятели?
Грей погледна надолу към ръката, която тя бе протегнала към него по типично мъжки маниер. Не искаше да я поеме. Искаше да й каже в лицето какво да направи с поканата си за приятелство и зле прикритите си обиди. Искаше да я притисне към гърдите си и да я целува, докато коленете й се подкосят и надменното й държане отстъпи място на чувствена страст. Ето това искаше в този миг.
Тя знаеше отлично как да го манипулира.
Вместо това прие подадената му ръка.
— Приятели — отговори пресипнало.
Усмивката й бе толкова щастлива, че стаята засия по-ярко.
— Отлично! Толкова се радвам. А сега наистина трябва да тръгвам. Не искам семейството ти да ме чака.
Неговото семейство. Тя излизаше с неговото семейство. С майка му и сестра му, които без съмнение я смятаха за съвършена.
Идеална за Арчър, който майка му искаше да види задомен до края на този сезон, защото отдавна бе изгубила надежда за Грей. Или може би я бяха избрали за Тристан, макар че той все още живееше с приключенията на млад и необвързан мъж.
— Забавлявай се — пожела й той с престорен ентусиазъм.
Тя му се усмихна през рамо и отвори вратата.
— Със сигурност. Брат ти ще се погрижи за това.
Не беше лошо като за прощален изстрел. Думите й не бяха смъртоносни, но попаднаха в целта си и му причиниха болка.
Грей се завърна на стола си, извади списанието изпод възглавниците и отново го разлисти. За момент се загледа в страницата с намерението да дочете статията.
Но вместо това запрати страниците в огъня и с удоволствие наблюдава как пламъците ги погълнаха и направиха на пепел. Огънят се разгоря по-силно.
Жени, помисли си той, докато наблюдаваше как скандалните текстове изчезват в пламъците.
Щеше да е много по-щастлив в нещастието си и без тях.
Играеше доста опасна игра. Крайният резултат лесно можеше да стане още по-болезнен. И все пак Роуз не можеше да се спре, макар да бе изоставила всяка надежда, че Грей може да се влюби в нея.
Тя беше наранена, унижена и все пак твърдо решена да го върне към живот. Гордостта й бе наранена, но не и унищожена и тя с готовност я беше загърбила, за да впрегне всичките си усилия да вразуми Грей и да го убеди, че това неговото не е живот, а вегетиране.