Кошмарът продължаваше с неясните му спомени от пътя до дома на Чарлс. Роуз притискаща кърпа към лицето му. Хирургът шиеше — после той припадна. Но Роуз бе останала до него. Той знаеше това. Тя беше там, когато отново дойде на себе си. Държа ръката му, докато докторът се опитваше да поправи щетите.
Виждаше я толкова ясно — като ангел, надвесен над него, за да го предпази. Тя беше толкова добра в грижите си — изненадващо дори, предвид факта, че бе разглезено момиче. Той се опита да й се усмихне, но лицето му го болеше. Тя докосна бузата му и посегна към нещо до него.
Грей погледна настрани и видя ножа в ръката й. Беше същият, с когото го бяха обезобразили. Кръвта му още личеше по острието. Заля го паника, когато срещна погледа й, изпълнен с омраза.
— Ти нямаш чест — каза тя с дрезгав нисък глас, както в двете им нощи в „Сейнт Роу“. — Ти нямаш сърце.
Грей не можеше да помръдне. Можеше само да лежи и да гледа как тя доближи ножа не до лицето, а до гърдите му, точно над сърцето му. След това се усмихна — студено и смъртоносно — въобще не приличаше на неговата Роуз.
После го прониза.
Грей се събуди с писък, който раздра гърлото му.
Чаршафите бяха усукани около краката му, а той седеше в леглото си, опитваше се да си поеме въздух и да се успокои. Все още седеше и се опитваше да се успокои, когато ужасът от съня му влетя в стаята му само по нощница, окъпана от лунната светлина през прозореца.
Беше я виждал и с по-малко дрехи, но никога досега не я бе виждал толкова привлекателна с разпиляната по гърба й тъмна грива и разширените от притеснение бездънни зеници.
Притеснение за него.
— Господи, Грей! — Тя се отпусна на леглото до него с лице към него, за да го вижда. Хвана го за ръката. — Какво, за бога, става?
— Кошмар — отвърна пресипнало. — Нищо повече.
— Кошмар? — Очевидно не му вярваше. — Звучеше така, сякаш някой с голи ръце изтръгва сърцето от гърдите ти.
Той се намръщи. Тя го беше чула? Не му се стори да е извикал чак толкова силно. Вероятно, ако нейната стая беше до неговата, тя щеше да го чуе, но стаята й беше в другото крило на къщата, както бе редно. А той можеше в безопасност да фантазира за нея, но не и да я докосва.
— Просто сън — настоя той. Заслуша се за приближаващи слуги, но не чу нищо. — Как ме чу?
Роуз поклати глава и косата й се разпиля около лицето й.
— Не знам. Не можех да заспя и слязох в библиотеката, за да си взема книга. Чух те, докато се качвах по стълбите.
И дойде тичешком, притеснена. Грей се опита да игнорира пеперудите в стомаха си. Погледна двете й ръце и вратата на стаята си.
— Къде е книгата ти?
Тя го изгледа, сякаш не разбра въпроса му. След миг осъзна, какво я беше попитал.
— В коридора — отвърна. — Изпуснах я, когато те чух да викаш.
— Изплашена, че страдам прекалено много или недостатъчно? — опита се да се пошегува. Все още не можеше да се отърси от картината как тя се надвесва над него с ножа в ръка. Омразата в очите й.
Роуз пусна ръката му, изправи гръб и се отдръпна още малко от него. Нямаше никакво значение колко разстояние се опитва да остави помежду им, защото емоционалната бездна, която ги разделяше, беше непреодолима.
— Никога не бих пожелала да изпитваш болка. — Думите й бяха сковани като раменете й. — Жестоко е да допускаш обратното.
— Знам. — Но не се извини. Не можеше. По-добре тя да го мисли за жесток и безчувствен. Това беше единственото нещо, което го възпираше да я притегли в обятията си и да зарови лице в непокорната й коса.
Трябваше да знае, че няма да му е лесно да я отблъсне от себе си. Не, тя щеше да остане до него и да го гледа с болка в очите си — болката, която така старателно се опитваше да не показва.
— Какво сънува?
Не трябваше да й казва. Никой добър човек не би й казал.
— Сънувах, че ме преследваш с нож в ръка, за да ме убиеш.
Чувствените й устни се разтвориха от ужас. Тя го гледаше обезумяло.
— Господи!
— Да — успя да отвърне той. Не трябваше да й казва. Не се почувства по-добре.
След това проклетата жена постъпи по най-ужасния възможен начин. Тя се наведе напред и постави ръце от двете страни на лицето му — на съсипаното му лице — така че той нямаше друг избор, освен да срещне погледа й.
— Аз никога няма да те нараня, Грей. Няма нужда да се страхуваш от мен.
Измина поне минута, преди думите й да достигнат до съзнанието му — толкова погълнат бе от дълбоките й топли очи.
— Да се страхувам от теб? — Той посегна, хвана я за китките и свали ръцете й от лицето си. — Господи, жено, не ме е страх от теб!
Тя седеше срещу него, без да мърда и без да опитва да се освободи от хватката му. Очевидно не се страхуваше от него.