— Досега никога не са ми предсказвали бъдещето, така че какво бихте предложили вие?
Гадателката я разгледа и прецени внимателно с необикновените си очи.
— Вие сте смела, темпераментна и своеволна. — От нейните уста тези качества прозвучаха като комплименти, не като недостатъци. — Нямате търпението, необходимо за картите и руните, които предлагат възможности за повече интерпретации. Затова предлагам чаени листенца. — При тези думи тя се извърна и взе изящен чайник от китайски порцелан от полицата зад гърба си. Залюля го внимателно, без съмнение, за да разбърка листенцата в него, и наля в чашка от същия сервиз, чието позлатено ръбче бе започнало да се захабява от честото миене и употреба.
— Ухае божествено — призна Роуз с въздишка. — Какъв чай е това?
Предсказателката се усмихна.
— Моя специална комбинация от билки. Сметана и захар?
След като чаят й бе готов, мис Муун инструктира Роуз да го изпие бавно, докато размишлява за въпрос или проблем, който я измъчва, или за нещото, което най-силно желае. Трябваше да изпие колкото се може повече от течността, макар това със сигурност да означаваше, че ще погълне и поне няколко листенца.
Щом изпи чая си, Роуз обърна чашката върху чинийката, както й показа Сейди, и я завъртя три пъти обратно на часовниковата стрелка с лявата си ръка. След това побутна чашата и чинийката към мис Муун срещу себе си. Гадателката я взе и се взря в нея, а лицето й остана едва различимо под широката периферия на притеснително голямата й шапка.
— Виждате ли очертанията в чашата си? — посочи тя с дългите си пръсти към купчинките и капчиците по дъното на чашата. — Това са нещата, които оставяте зад гърба си, негативните неща.
Роуз виждаше само и единствено чай.
— Трагедия. Страдание. Раните още смъдят, но заздравяват.
Роуз не можеше да проговори, а само наблюдаваше.
Сейди Муун не носеше ръкавици, осъзна тя едва когато се загледа как жената върти чашата й в ръцете си. Кожата й не беше така деликатна и бяла както на лицето й, а прорязана от белези, сякаш многократно се е порязвала или изгаряла през годините. Явно животът й не бе започнал като дама в семейство от средната или висшата класа, но въпреки това говореше и се държеше като такава. Цялата й осанка, поведението й, излъчваха висока класа.
— Виждам мъж.
Роуз премигна и се сепна от размислите си. Разбира се, че виждаше мъж. Явно виждаше мъж във всяка чаша, а Роуз тъкмо бе започнала да се надява, че Сейди Муун може да има необичаен талант, както подсказваше външния й вид.
— Той се крие. Маска. Предпочита да стои в сенките.
Сърцето на Роуз запрепуска в гърдите й.
— Какво друго?
— Вие го искате — констатира Сейди и завъртя чашата в ръцете си. — Не разбирате какво чувствате към него нито защо той ви отблъсква.
— Не — Роуз едва дишаше. — Не разбирам.
Приказните очи уловиха и задържаха погледа й.
— Защото ви обича достатъчно, че да се откаже от вас. Постъпва според честта и дълга си, но се ръководи от страха.
Роуз стоеше на крайчеца на стола и стискаше ръбовете му с длани.
— Да, той се страхува да излезе от сенките.
Сейди поклати глава и перата на шапката й затрептяха.
— Не, това е само част от причината. Той се страхува за вас.
— За мен? — Роуз прехапа устни. — Но защо?
Гадателката сви рамене.
— Това ще трябва да попитате него. Имате много мъже в чашата си, лейди Роуз.
Разочарована, Роуз се натъжи.
— Сякаш това ми носи нещо добро.
Под чудноватата шапка се появи широка усмивка.
— Един мъж, който ви желае, но няма да ви приеме. Един, който ще приеме всичко, което му предложите, и ще ви даде в замяна всичко, на което е способен, но няма да е достатъчно. И един, който не иска нищо от вас.
Грей. Келън? И вероятно Арчър.
— И баща ви. — Тя вдигна очи и я погледна със съчувствие. — Съжалявам за загубата ви. Изминали са… почти три години?
— Може да сте прочела за него в клюкарските колонки — отбеляза Роуз по-рязко. Мис Муун я беше разстроила, забелязвайки прекалено много от онова, което Роуз се опитваше да скрие.
— Свикнала съм да бъда подценявана и смятана за самозванка, госпожице. — Предсказателката отвърна също така остро. Колкото и да беше привикнала, явно все още се засягаше от подобни намеци. — Дали клюкарските колонки знаят за розите, които всяка седмица оставяте на гроба му?
Как изобщо би могла да знае за това?
— Плашите ме — прошепна Роуз и беше искрена.
Широките устни на жената срещу нея се извиха в добронамерена усмивка.
— Знам. — Тя постави чашката обратно върху линийката. — Извинете ме.
— Не! — Роуз протегна ръка. — Не спирайте, моля! Какво още виждате?