Трябваше да вземе мерки.
Роуз се измъкна изпод завивките и пристегна халата около себе си. Боса, тя запристъпва внимателно по коридора към срещуположното крило, където беше стаята на Грей.
Тя почука внимателно, макар в тази част на къщата да нямаше друга жива душа, която да я чуе или да види скандалното й поведение. Макар че тя не чувстваше нищо скандално в това да отиде при Грей, макар и с ясното намерение да го съблазни.
Той отвори вратата след минута, облечен единствено в чифт тъмни панталони и халат от тъмносиня коприна.
— Роуз.
Не звучеше изненадан. Не звучеше и разочарован. Сякаш се беше надявал, че тя ще дойде, но очакваше от нея да прояви здрав разум и да не го направи.
— Мога ли да вляза? — попита го тя тихо.
Грей огледа коридора зад нея. Роуз знаеше, че няма никого, но въпреки това оцени загрижеността му.
— Не е редно.
— Има ли значение? — усмихна се тя.
Грей не отговори, но отстъпи настрани, за да я пусне.
— Говорих с майка — каза му тя, когато се шмугна в уютната топлина на стаята му. — Не съм й сърдита, ако от това се опасяваш.
— Не съм си го и помислял — отвърна той простичко и затвори вратата след нея. — Знаех, че ще оправиш нещата помежду ви.
Роуз се обърна и скръсти ръце пред гърдите си, за да не си играе нервно с колана на халата си. Насили се да го погледне в очите.
— Чувствам се, сякаш трябва да оправя нещата и помежду ни.
Той поклати глава. Светлината от лампата караше сенките в тъмните му коси буквално да оживеят. Нима беше започнал да посребрява на слепоочията?
— Не трябва.
Пристъпи към него, а ръцете й бяха отпуснати с длани, свити в юмруци, покрай тялото й.
— Не, трябва. Майка и аз сме ти били натресени насила и ти винаги си се държал чудесно с нас, докато аз бях абсолютна харпия към теб.
Той се усмихна на избора й на думи.
— Харпия. Не бих избрал точно това описание, но добре. И никога не съм възприемал майка ти и теб като товар. Искам да знаеш това.
Беше й трудно да повярва, но точно сега нямаше да спори за това.
— Бях ужасна към теб и съжалявам за това. Не трябваше да те прелъстявам, както направих.
Чертите му се отпуснаха в лека усмивка.
— Участвах напълно доброволно.
— Но вече не — напомни му тя и лицето му отново се стегна в сериозна маска. — Не и откакто захвърлихме маските.
— Не. Оттогава вече не. — Той избягваше погледа й.
Пристъпи още по-близо към него.
— Мислех само за собствените си желания и те заблудих, съзнавайки, че ако знаеш истината, ще постъпиш достойно и ще ме отблъснеш.
Погледът му отново прикова нейния.
— Вторият път знаех истината. Мисля, че знаех още първата вечер, Роуз, но просто не исках да си призная.
Тя се намръщи. Това не беше ново разкритие, но преди не го бяха осъждали така искрено.
— Защо? Какво в мен ме прави дори малко желана?
Не си просеше комплименти, а наистина искаше да разбере. Точно в момента не се чувстваше особено привлекателна.
Смехът му не беше от радост. Той преодоля и малкото разстояние помежду им и обхвана лицето й с топлите си длани.
— Глупаво момиче. Ти си всичко най-хубаво в живота. Не го ли знаеш?
Искаше да поклати глава в знак на пълно несъгласие, но се страхуваше, че той ще я пусне.
— Не. Аз съм манипулативна и разглезена. И освен това мисля само за собственото си щастие.
— Ти си добра, сладка и вярна. — Погали нежно скулите й. — Всичко, което аз не съм. Всичко. Искам те толкова силно, толкова много, че вероятно ще полудея преди края на Сезона.
Дъхът секна в гърлото й.
— Аз не се чувствам добра, сладка или смела. Чувствам се ужасно, Грей. Просто ужасно. — Тя хвана китките му с ръцете си. — Баща ми ни глезеше, не отказваше нищо нито на мен, нито на майка ми. Заради нас пропиля богатството си. Заради нас погуби живота си.
Грей я притегли в обятията си, но тя забеляза измъченото му лице. Беше топъл и тя се почувства закриляна, когато опря лице в гърдите му и обви ръце около кръста му. Това беше нейното убежище. Той беше нейният дом.
— Баща ти, мир на праха му, почина, защото нямаше никаква представя как да ръководи делата си, не заради нещо, което ти си направила. Предпочете да отнеме живота си, защото му беше по-лесно да се откаже от теб, отколкото да се чувства виновен пред теб. Вината е негова, не твоя.
Сълзите изпълниха очите й и преляха по страните й. Тази нощ плака толкова много, че я болеше глава, но въпреки това не можеше да се спре.
— Той ми каза да стоя далеч от теб.
Силните му ръце погалиха гърба й успокоително.
— Трябваше да го послушаш.