Изражението му беше ведро и приятелско.
— Засегнала ли си ме по някакъв начин?
— Помислих си… — Почувства как отново се изчервява. — Очевидно съм се объркала.
Потупа ръката й със свободната си длан и се засмя.
— Простете нахалството ми, скъпа госпожо. Позволете ми да успокоя съвестта ви. Макар и да съм имал известни надежди как може да се развие приятелството ни, не съм очаквал нищо. Нито смятам, не сте ме предали или излъгали по някакъв начин. Може да бъдете спокойна в това отношение.
За малко да въздъхне от облекчение.
— Благодаря, радвам се да чуя това.
На масата с напитките наля и на двама им по чаша пунш, а след това я изведе на терасата, където можеха да разговарят по-спокойно и уединено. Като съвършен джентълмен, той се погрижи да останат в светлините на факлите и залата, където всеки можеше да ги види.
— Роз, прости ми фамилиарността, но трябва да говоря с теб.
Нещо в резкия му тон я накара да се намръщи.
— Можеш да говориш откровено с мен, Келън. Надявам се, че знаеш това.
Употребата на рожденото му име сякаш го успокои и той се отпусна едва забележимо. Погледна я с блеснали очи, по-черни от нощта около тях, но и много по-искрящи. Беше очарователен мъж, но сърцето й принадлежеше на бледосини очи и сардонични устни, способни на неподозирана нежност.
— Искам да знаеш, че ако някога имаш нужда от приятел, можеш да дойдеш при мен. Винаги ще бъда на твое разположение.
Роуз се намръщи още повече.
— Оценявам това, но защо ми го казваш? Има ли нещо, което знаеш, а аз не?
Той застана така, че лицето му бе видимо само за нея и никой не можеше да прочете думите по устните му.
— Ще бъда откровен. Роуз, аз знам какъв е Рейтън. Виждал съм как се отнася с жените. — Той вдигна ръка, за да спре опита й да го прекъсне. — Не искам да говоря зле за съпруга ти, когото знам, че обичаш и цениш високо. Искам само да знаеш, че ако някога се нуждаеш от закрила, аз съм готов да ти я дам.
— Закрила? — Роуз повтори оглупяла. Очевидно той не й предлагаше тялото си — не и с това мъченичешко изражение на лицето. — Ако преди не ми е трябвала закрила, защо да имам нужда от нея сега?
Очите му потъмняха още, ако това изобщо беше възможно.
— Преди майка ти беше тук да бди над теб. Искам просто да знаеш, че ако някога се наложи да напуснеш дома на съпруга си, ако се чувстваш в опасност, можеш да дойдеш при мен. Не мога да се изразя по-ясно, без да обвиня херцога.
Роуз го зяпаше и в изумлението й нямаше нищо изискано. Устата й бе отворена, а очите — толкова ококорени, че започнаха да сълзят. Най-накрая успя да се окопити.
— Поласкана съм от вниманието, но нямам причина да се страхувам от съпруга си. — Побъркваше я, че той явно мисли другояче.
Дали това бе причината за всичкото шептене — хората я съжаляваха и се страхуваха за нея?
— Разбира се. — Той не прозвуча ни най-малко убеден, което я подразни дори повече. Как си позволяваше да смята, че познава Грей по-добре от нея? Как изобщо си позволяваше да допусне, че Грей е толкова долен човек?!
Гневът й не можеше да остане незабелязан, макар тя да полагаше неимоверни усилия да го обуздае.
— Наистина ли вярваш, че бих се омъжила за него, ако се страхувах от него?
Келън не отвърна на погледа й.
— Не знам точните обстоятелства около брака ти, а само слуховете, на които не вярвам, но херцогът няма да е първият мъж, заслепил младо момиче с вниманието си.
От гърлото й се изтръгна презрително изсумтяване.
— Повярвайте ми, мистър Максуел. — Никога повече нямаше да се обръща към него с рожденото му име. — Грейдън Кейн никога не е трябвало да „заслепява“ никого. Той сам по себе си е достатъчно заслепяващ.
Беше твърде тъмно, за да е сигурна, но й се стори, че Келън се изчерви.
— Щом ще си говорим така откровено, изненадам се, че с такава готовност попадна в лапите на такъв мъж.
Роуз присви очи и пристъпи към него по-гневна откогато и да било досега.
— И под „такъв мъж“ имаш предвид, разбира се, херцога. Същият този мъж, който се притече на помощ на баща ми, когато така наречените му приятели го изоставиха. Същият мъж, който взе под закрилата си майка ми и мен след смъртта на баща ми и ни предпази от бедност и нищета. Същият онзи мъж, който остана верен приятел, когато всички други, включително и ти, ни обърнаха гръб. — Гневът стягаше челюстта й и свиваше ръцете й в юмруци. — Бих предпочела да падна в неговите „лапи“, Келън, отколкото да завися от твоето приятелство, което се оказа по-недостойно дори от тази помия, която лейди Фредерик нарича пунш. А сега ме извини.