— Разбира се, че ще иска. А и няма значение, Арч. Ти и без това ще се справиш много по-добре от мен — много по-грациозен и елегантен си.
Арчър го изгледа с толкова тъжен и състрадателен поглед, че Грей трябваше да премигне и да отмести очи. Почувства парене, което не му хареса.
— Ти искаше да го направиш, нали? — Попита Арчър тихо. — Щеше да застанеш до нея в Сейнт Джордж и да пратиш мнението на всички по дяволите, нали?
Грей успя само да кимне. Трябваше да помисли повече за семейството си. Трябваше да осъзнае как действията му и решенията му влияят и на тях. Като глава на семейството трябваше да се погрижи много по-добре за тях.
Погледът му срещна този на Арчър.
— Съжалявам — промърмори.
Сякаш по-младият мъж знаеше какво точно иска да каже и успя да чуе всички онези неща, които Грей не можа да облече в думи.
— Знам. Ще поговоря с нея. Щом разбере…
— Не! — Грей се изправи, а в очите му гореше свирепа решителност. — Няма да казваш нищо. Ти ще я предадеш на младоженеца, както те е помолила. Разбра ли ме? Не казвай нищо.
Несъгласието на брат му беше очевидно, но той само кимна.
— Добре. Няма да кажа и дума. Но ти си задник, задето ме караш да правя това.
Изглежда това бе генералният извод за този ден.
— Няма нищо срамно в това да направиш сватбата на сестра ни още по-щастлив ден за нея, Арч.
Какво следваше? Дали Бронте изобщо щеше да го покани? Защото той знаеше причината лейди Брантън да го мрази толкова жестоко, че да му откаже удоволствието да предаде малката си сестричка на младоженеца в сватбения ден. И до каква степен една огорчена жена може да наложи влиянието си над впечатлително младо момиче? Бронте го обичаше, но обичаше Александър повече, а и знаеше, че Грей ще направи всичко, което го помоли.
Добре, Джорджиана — бъдещата свекърва на Бронте — щеше много лошо да се изненада, ако си мислеше, че може да му откаже радостта да види сестра си омъжена. Ако Бронте го помолеше да не присъства, той щеше да се срещне лично с източника на тази молба. Тя щеше да се предаде на мига, ако смяташе, че Грей ще каже на съпруга й за онзи път, в който я чука в частната си ложа по време на постановка на „Отело“.
Ако правилно си спомняше, въпросната дама зави като банши, по време на сцената със смъртта на Дездемона. Грей трябваше да заглуши крясъците й с ръка, смеейки се, докато го правеше.
Споменът остави горчив вкус в устата му. Нямаше нищо сладко в срама, а той го чувстваше всеки път, когато си спомнеше за миналото си. Не беше добър човек и със сигурност не беше прекрасният мъж, за когото го смяташе Роуз.
Но пък какво знаеше едно невинно момиче като Роуз за мъжете? Може би само малко повече, отколкото той би си представил. Палавите й списания може да не обръщаха много внимание на човешките емоции, но определено посвещаваха доста място на това как мъжете се водеха изцяло от животинските си нагони.
Арчър най-накрая се примири и обеща да не казва нито дума за разговора им на Бронте или на Александър. След което се извини и се запъти да си ходи, понеже вече бе решил да се отбие у лейди Монтефиоре.
— Знае ли лейди М, че именно нея си решил да спечелиш? — попита го Грей, докато го изпращаше към вратата.
Арчър се ухили.
— Не съм сигурен. Подозирам, че според нея преследвам дъщеря й. Или това, или е ужасена от мъжката ми привлекателност.
Грей се изсмя сърдечно и определено се почувства поне малко по-добре.
— Никой с акъла си не би бил ужасен от изтърсак като теб. — Разбира се, това бе добронамерена шега. Арчър бе по-строен от Грей, но по-висок и жилав.
— Дамите се плашат — отбеляза брат му. — Винаги се притесняват, че мога да ги опропастя пред другите мъже.
— Сигурен съм, че би могъл — съгласи се Грей и избута брат си навън в яркия слънчев следобед. — Хайде, върви и ме остави на мира.
Когато брат му най-сетне слезе по стълбите и се качи в каретата си, Грей потърси съпругата си. От икономката разбра, че тя е в едно от сервизните помещения и заедно с камериерката си забърква и изпробва различни помади.
Завари я в прекрасно неглижиран вид. Роклята й бе изцапана незнайно с какво, кичури коса се виеха на естествени къдрици около лицето й, избягали от ниския кок на тила й, и лицето й бе приятно поруменяло от топлината в стаята. Нещо къкреше на печката и изпълваше помещението с аромат на цветя, свежа трева и други приятни, ухания.
— Подуши това — заповяда му тя, когато влезе в стаята, и тикна малко бурканче под носа му. — Харесва ли ти?
Миришеше на отлежал ром, но някак по-силно и без нотката на прокиснали плодове.