— Остави това. Как така точно тя успя да постигне онова, което толкова много други преди нея не можаха? Не може да се сравнява с елегантността на лейди Дуейн или с красотата на Мириам Белфорт.
— Може би пък не е толкова невинна, колкото ни я представят.
Третата жена изсумтя. Тя изглеждаше злобна и постоянно намусена.
— Рейтън иска наследник. Откакто е социален парий, възможностите му за брак са ограничени. Без съмнение е избрал булката си заради удобство и отчаяние.
— Тя наистина му дължи много.
Злобарката отново проговори.
— Не я изкарвайте мъченица. Не е толкова трудно една жена да си разтвори краката, когато са замесени богатство и титла. Съкровищата на Рейтън са легендарни. Съмнявам се, че тя страда.
Трите се изсмяха и в този момент една от тях вдигна глава и срещна погледа на Роуз. Поне прояви достойнството да изглежда ужасена.
Със свит стомах, Роуз се обърна и закрачи. Забрави за чинията със сандвичите си и сковано си запроправя път към Ева. Трябваше да си тръгне.
Разбира се, бе пресрещната от две млади момичета, които сякаш я бяха причаквали, защото се изпречиха точно на пътя й. Щеше да бъде грубо да ги отпъди, а Роуз просто не можеше да бъде груба.
— Извинете ме, Ваша светлост, мога ли да ви попитам нещо?
Не! Не виждаха ли, че е на път да потъне в земята от срам и ужас?
— Разбира се.
Едно от момичетата беше Жаклин Уитинг, дъщерята на лейди Монтефиоре.
— Чухме, че съпругът ви, херцогът, носи маска — каза тя. — Това вярно ли е?
Дали се опитваха да я примамят да падне в капана на жестока шега? Защото беше едно нещо да избере да замълчи, когато възрастна жена прави неуместни коментари, и съвсем друго — да се остави да стане за смях от някаква невръстна сополанка.
— Вярно е.
Другото момиче — Присила някоя си — буквало ахна.
— Колко романтично! Точно като героя в „Маскарада на глупците“!
— Маскарада на глупците? — Откъде й беше познато това произведение? Момичето се изчерви, когато в очите й просветна отговорът. Сладострастие!
Роуз се наведе и съзаклятнически пошепна в ухото на по-младата жена:
— Да, точно така е.
Двете момичета размениха развълнувани и леко засрамени погледи, като не спираха да се кискат. Не, Арчър никога нямаше да прояви интерес към това момиче. Въпреки избора си на четиво, Жаклин беше невинна, а Арчър нямаше търпение за подобно нещо. Но който и да спечелеше сърцето на младата дама, определено щеше да се изненада.
Роуз обаче не искаше да се замисля повече по въпроса.
Разговорът й с тях я остави достатъчно силна да продължи с партито. Нямаше да позволи на тези жени да разберат, че са я засегнали. И когато онази, която я бе видяла, отново срещна погледа й и се усмихна унило, Роуз успя да се усмихне гордо в отговор. Учтивостта обаче не отменяше казаните думи.
— И тогава лорд Бенинг ми забрани повече да се връщам там! — обяви лейди Бенинг пред смаяната група, която следеше разказа й. Роуз седна обратно на мястото си до Ева. Погледна към приятелката си с надеждата да подразбере какво точно бе пропуснала.
— Не мога да повярвам — обади се една от жените, които я бяха обсъждали по-рано. Нямаше вид на човек, който съжалява за нещо. Всъщност изглеждаше засегната, сякаш Роуз е постъпила зле, като е чула коментарите им. — А какво мислите вие, Ваша светлост? Съпругът ви казва ли ви къде можете и къде не можете да ходите?
Жената изглеждаше така, сякаш очакваше Роуз да потвърди мнението й.
— Съпругът ми никога не би направил такова нещо. — Отвърна Роуз спокойно. — Макар че винаги ще има и безвкусни гости и прояви на всяко празненство, съпругът ми ми има доверието сама да подбирам на кои събития искам да присъствам.
Дамата се изчерви и Роуз изпита задоволство, че забележката й бе попаднала право в целта си.
— Ако това е вярно, значи много се е променил от последните пъти, в които сме дружили.
Ахаа. Ето ги и хищните нокти. Не беше чудно, че жената бе направила подобни хапливи коментари по-рано. Тя ревнуваше.
— Така е. — Роуз отвърна смело на погледа на съперницата си, без да обръща внимание на неизказания подтекст на думата „дружили“. Тази жена беше спала със съпруга й, странно наистина, но тя не чувстваше и капка ревност от нея. Точно обратното — съжаляваше я, защото тогава Грей е бил различен мъж. — Съпругът ми е много внимателен и грижовен към моите желания и едва ли бих могла да съм по-удовлетворена от брака си. — О, господи, защо всъщност каза това? Двусмисленият подтекст буквално оживя и затрептя сред аудиторията.
Какво в Грей — не, какво в тази жена — я провокираше да защитава брака си и да се хвали със сексуалния си живот? Беше толкова дребнаво.