„Джоунс и Джоунс“ несъмнено щяха да се доберат до някои късчета от плана, но това не можеше да се възпрепятства. Той щеше да се справи с тези проблеми, ако и когато възникнеха.
— Ами онази Кимбърли Тод? — попита той.
— Тя не знае достатъчно, за да навреди.
Шипли също не знае, успокои се мислено Джон.
— На Шипли сигурно му е останала малка доза от лекарството — каза той. — Местната полиция не би трябвало да се интересува от него, но предпочитам да не попадне в ръцете на „Джоунс и Джоунс“.
— Имаш ли представа къде го държи Шипли?
— Не. Но като се знае колко ценно беше то за него, навярно е на сигурно място. Провери в избата му — в хладилника за бели вина.
— Къщата се охранява от полицията. Сигурно ще остане оградена с жълта лента ден-два. Най-рано довечера, когато полицаите си тръгнат, някой ще може да влезе и да остане достатъчно дълго, за да претърси подробно.
Яростта заплашваше да изригне отново. Джон стисна здраво телефона.
— От моя гледна точка ти си отчасти отговорен за злополучния изход на операцията в Стоун Кениън. Ако изобщо очакваш да се издигнеш по-високо в организацията, трябва да изпълняваш заповедите. Разбра ли?
— Да, господин Наш. Сега съм във Финикс. Заради сутрешния трафик ще ми отнеме поне четирийсет и пет минути да стигна до Стоун Кениън.
— Просто вземи проклетото лекарство!
Момчето от паркинга пристигна с колата му. Джон приключи разговора и се качи в автомобила. Поседя известно време, стиснал силно кормилото. Още усещаше жегата, генерирана от недоволството, и гнева, който вибрираше в него, разбивайки сетивата му. Това не бе добър знак. Пристъпите на внезапна, почти неконтролируема ярост започваха да зачестяват. Започваше да подозира, че има странични ефекти от неговия собствен, личен вариант на лекарството.
Веществото определено действаше по-бързо и със сигурност разширяваше обхвата на психичните му сили. В добавка към вродения му талант на ловец, то развиваше уменията му на хипнотизатор и стратег. Но си имаше и недостатъци.
Трябваше незабавно да отиде в лабораторията.
49.
Осем и петнайсет сутринта, Стоун Кениън…
Събраха се на верандата в къщата на Глейзбрук. Беше малко след осем, но вентилаторите и пръскалките на тавана вече работеха с пълна сила и така жегата бе поносима. На масата имаше голяма кана със студен чай и пет чаши.
Майра наля чая. Когато подаде чашата на Клеър, дори се усмихна.
— Благодаря — кимна любезно Клеър. Не беше сигурна дали някога ще се чувства удобно в дома на семейство Глейзбрук, но трябваше да признае, че голяма част от напрежението е изчезнала.
Джейк излезе от къщата и се присъедини към останалите. Говореше по мобилния си телефон. Затвори точно когато стигна до масата.
— Беше Фалън — каза той и седна.
— Е? — подкани го Клеър. — Какво каза надутият глупак този път?
Джейк се усмихна.
— Прати ти много поздрави.
— Аха, сигурно.
— Май спомена нещо, че ще хвърли още един поглед на последната ти молба за работа. Мисли, че може и да имаш потенциал да станеш агент на „Джоунс и Джоунс“ в крайна сметка.
— Ха! — Клеър усети как я залива задоволство. Отмъщението беше сладко. — Ако надутият глупак мисли, че ще ме наеме евтино, не е познал.
Джейк се намести на стола си.
— Както и да е, той е отворил шифрования файл от компютъра на Оуен, който му изпратих. Файлът представлява личният дневник на Шипли за връзките му със заговора.
— Уха! — възкликна възторжено Клеър. — Ще свърши работа, нали?
— Има известно количество информация, която може да е от полза за други разследвания на „Джоунс и Джоунс“ — каза Джейк, — но не и толкова подробни сведения за заговора, колкото Фалън се е надявал да открие.
Клеър подбели очи.
— Трудно му се угажда на този човек.
— Няма спор — съгласи се Джейк. — Но в този случай разбирам отчаянието му. Изглежда, този нов заговор пази тайните си много умело. За жалост Шипли не е бил достатъчно високо в йерархията, за да знае много.
— Лоши новини за „Джоунс и Джоунс“ — отбеляза Арчър.
— Така е — кимна Джейк. — Но Фалън каза, че дневникът на Шипли все пак е осигурил доста подробности за проекта в Стоун Кениън. Това се оказва много полезно, защото от тази информация той добива представа как действа новият заговор и какви са вероятните му цели.
— Значи Оуен е бил човекът от заговора? — попита Елизабет. — Този, когото ти беше изпратен да търсиш?
— Да — каза Джейк. — Според бележките му, заговорът го привлякъл на своя страна преди година и половина. Първата му задача била да получи контрол над „Глейзбрук Инкорпорейтид“. Смятали, че той е най-подходящ да свърши това, защото се е радвал на доверието на Арчър.