— Като говорим за властни личности — каза тя, — мисля, че Джейк Солтър може да ми даде някои уроци.
Елизабет извади тъмни очила от чантата си.
— Какво означава това?
— Просто ми е оставил съобщение да ми каже — забележи, не да предложи, а да ми каже, — че ще дойде да ме вземе, за да ме закара до Стоун Кениън.
— Сигурна съм, че се опитва да ти помогне.
— О, да.
— Усещам някакви подводни течения — вметна Елизабет.
— И аз. — Клеър също си сложи слънчеви очила. — Но проклета да съм, ако имам представа какво става.
Двете изчакаха пиколото да докара мерцедеса на Елизабет от паркинга. Елизабет се настани зад кормилото, а Клеър седна до нея.
— Каквото и да става — каза Елизабет, докато караше обратно към главния път, — не мисля, че трябва да се тревожиш заради Джейк Солтър. Татко му има доверие, а това значи много.
— Не мога да оспоря това — каза Клеър. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да ме закараш до къщата?
— Няма проблем. Нямам никакви ангажименти до следобед. Твърдо ли си решила да летиш обратно за Сан Франциско утре?
— Такъв е планът засега.
— Е, ако промениш намеренията си и останеш още ден-два, аз съм свободна утре следобед. Можем да отидем в спа центъра.
— Благодаря, Лиз, но не се шегувах, когато ти казах, че бюджетът ми е много ограничен в момента.
— Аз ще черпя.
— Наистина не искам…
— О, за бога! Аз съм ти сестра, забрави ли? Не съм татко. Няма нищо лошо в това да ми позволиш да те поглезя с няколко спа процедури.
— Ще видим — отвърна Клеър.
Малката кола се намираше точно там, където Джейк я беше оставил на вече празната алея пред къщата на Глейзбрук. Счупеното стъкло блестеше под яркото слънце.
Клеър слезе от мерцедеса и метна чантата си на рамо. Наведе се, за да погледне към Елизабет.
— Благодаря.
— Обади ми се, когато решиш дали ще останеш още ден-два или не.
— Непременно.
Клеър затвори вратата и Елизабет подкара назад. Входната врата на голямата къща се отвори. Арчър излезе на верандата.
— Мислех, че Джейк ще те докара обратно тази сутрин — каза той без предисловия.
— Двете с Елизабет ходихме на закуска. Тя предложи да ме докара. Това ми се стори по-удобно. Докато пътувахме насам, се обадих на фирмата за коли под наем. Ще ми изпратят друга кола и ще си приберат за ремонт тази. Казаха, че новата кола ще пристигне тук след час.
— Добре. Прекалено горещо е, за да седнем край басейна, нека влезем вътре.
— Мислех, че вече ще си в офиса.
— Чаках те.
Може би най-после ще разбера за какво е всичко това — помисли си Клеър. Тя стисна чантата си още по-силно и тръгна към верандата.
— Съжалявам за сцената, която Валъри направи снощи — каза Арчър навъсено. — Напоследък има проблем с пиенето.
— Забелязах.
Клеър предпазливо го последва вътре в къщата.
— Къде е Майра?
— Тази сутрин има събрание на директорския борд на Академията по изкуствата. Майра е президентът.
— Ясно.
Седнаха един срещу друг на два кожени стола, обърнати към прозорците, от които се виждаха басейнът и планините. Икономката донесе чай с лед.
— Ще говоря по същество — каза Арчър. — Знам, че имаш проблеми с намирането на работа.
— Нещо ще изскочи рано или късно — отвърна тя, разбърквайки чая си с дългата бъркалка.
— Какво например?
— Чух, че има много възможности за продажби на сезонни апартаменти в Лае Вегас.
— Зададох ти сериозен въпрос, по дяволите!
Клеър се поколеба, после замислено повдигна рамене.
— Обмислям варианта да започна собствен бизнес.
Арчър се намръщи.
— Какво разбираш ти от бизнес?
— Не много. — Тя се усмихна спокойно. — Но звучи забавно, така че си казах: какво толкова, защо да не опитам?
Той присви очи.
— Винаги ли трябва да си така саркастична?
— Не, ставам такава само когато усетя, че ме притискат.
Арчър се облегна назад в креслото си.
— Виж, знам, че причината да загубиш работата и годеника си вероятно са слуховете, които се разпространяваха след убийството на Брад.
— Е, със сигурност не ми помогнаха.
— Честно казано, смятах, че слуховете ще заглъхнат бързо.
— Аз също — призна тя. — Но не се получи така.
— Ето защо искам да ти предложа работа — заяви Арчър.
Тя се задави с чая си. Отне й минута да си поеме дъх. Отвърна почти машинално:
— Не, благодаря.
— По дяволите, знаех, че ще отговориш по този начин! Инат си.
Тя остави недопитата си чаша на масичката за кафе.
— Може би трябва да си тръгвам.
— Първо ме изслушай. Поне това можеш да направиш.
Тя се усмихна.
— Поне това?
— Нали си ми дъщеря, по дяволите! Не съм виновен, че не съм подозирал за съществуването ти допреди няколко месеца. Майка ти не е имала право да пази тази тайна.