— По дяволите!
— Какво става? — попита Елизабет.
— Загубих си колата. В този паркинг има около милион сребристи коли.
— Светлите цветове са популярни в Аризона — обясни Елизабет. — Те отразяват топлината. Знаеш ли, сетих се, че щом ще вечеряш с Джейк тази вечер, значи ще бъдеш тук утре.
— Обещах на Арчър да остана четирийсет и осем часа.
— Супер! Хайде да отидем в спа центъра утре следобед. Вярно, нямаме запазен час, но съм сигурна, че ще успея да уредя нещо.
Клеър не се поколеба нито за миг. Много малко хора в Стоун Кениън можеха да откажат на някой Глейзбрук.
— Звучи страхотно.
— Обади ми се сутринта, за да ми разкажеш как е минала срещата — напомни й Елизабет и завърши разговора.
Клеър пусна телефона обратно в чантата си и тръгна по друга пътека с почти същите коли.
Започна да се чуди дали не е сбъркала етажа. Със закъснение си спомни, че заедно с ключа за колата имаше и дистанционно за отключване.
Затършува в чантата си и откри ключа с дистанционното. Натисна бутона за отключване.
Надолу по пътеката, на която се намираше, стоповете на една кола примигнаха.
— Крайно време беше — измърмори тя.
Стисна торбите с покупките и чантата си и забърза към колата.
В сенките зад нея изрева моторът на някаква кола. Клеър усети как я побиват тръпки. Не беше забелязала никого в тази част на паркинга. Притесни се, като осъзна, че толкова близо до нея е имало някой, за когото не е подозирала. Точно така пребиват и ограбват невинни хора в многоетажните паркинги, помисли си тя. Хора, които не обръщаха достатъчно внимание на обстановката около себе си.
Успокой се. Който и да е, намира се в колата си. Не се опитва да се прокрадне към теб. Просто се е отправил към изхода.
Двигателят на колата отново изръмжа.
Тя хвърли поглед назад през рамо.
Огромен джип последен модел се носеше право към нея. Зад затъмнените стъкла лицето на шофьора се виждаше само като силует.
Шокът връхлетя Клеър. Джипът изобщо не намаляваше. Шофьорът очевидно не я виждаше. Вероятно отсега си беше сложил слънчевите очила в очакване на ярката светлина навън. Или може би идиотът говореше по мобилния си телефон.
Възможностите изникваха в съзнанието й по странно спокоен, подреден начин, сякаш не се случваше нищо необичайно, сякаш тя не стоеше точно на пътя на връхлитаща я кола.
— По дяволите!
Адреналинът й се задейства. Съвсем инстинктивно Клеър стисна чантата и торбите си и се втурна настрани от пътеката.
Джипът рязко зави към нея, сякаш я преследваше.
Побъркани тийнейджъри, помисли си Клеър.
Пусна торбите и се хвърли в тясното пространство между две паркирани коли, като се блъсна силно в единия калник. Алармата на колата се задейства и проглуши тъпанчетата й.
Джипът изгърмя, минавайки на сантиметри от броните на двете коли, които я предпазваха. После зави в края на пътеката със свирене на гумите.
Клеър изчака. Чувстваше се като заек, уловен в капан. Какво щеше да прави, ако джипът се върнеше? Дали щеше да успее да стигне до стълбището?
Яростният рев на мощния мотор постепенно заглъхна. Джипът караше към изхода.
С разтреперани ръце и разтуптяно сърце тя потърси торбите и чантата си.
Добрата новина беше, че макар роклята да се бе изсипала на пода, все още се намираше в найлоновия плик. Сутиенът без презрамки, купен специално заради роклята, също се оказа невредим. Обувките бяха изпаднали от кутията, но имаше само една драскотина на левия сандал.
Откри чантата си до предното колело на едната кола, край която се беше заслонила.
Събра всичките си неща, пое си дъх и се отправи към автомобила си. Настани се зад кормилото и заключи всички врати. После поседя малко така, за да се успокои.
Мина известно време, преди да се почувства достатъчно спокойна, за да шофира. Не беше изпитвала такъв шок и страх от онази вечер преди шест месеца, когато отиде в къщата на Елизабет и откри трупа на Брад, вечерта, когато се беше запитала дали тя не е била набелязаната жертва.
11.
Шофьорът спря плавно голямата кола пред къщата. Клеър огледа през прозореца скъпата на вид резиденция. Бе построена в испански колониален стил, с червен керемиден покрив, особено популярен в тази част на страната.
Лека тръпка премина през тялото й — отчасти вълнение, отчасти предупреждение.
— Мислех, че ще ме закарате в някой ресторант за срещата с господин Солтър — каза тя на шофьора. — Това е частен дом.
— Този адрес ми дадоха.
Мъжът слезе и й отвори вратата. Клеър взе чантичката си и се измъкна от тъмната вътрешност на колата.