„Всъщност не го знам“, помисли си Клеър, но не каза нищо на глас. Беше се запознала с биологичния си баща едва преди няколко месеца. Обстоятелствата на срещата им не бяха идеалните. Тя знаеше много малко за Арчър Глейзбрук, освен факта, че той е легенда в бизнес средите на Аризона.
— Толкова се радвам да те видя! — възкликна Елизабет.
Клеър си позволи да се отпусне леко. Поне по отношение на сестра си нямаше нужда да стои нащрек.
— Изглеждаш страхотно! — отбеляза тя, оглеждайки елегантната бяла рокля на Елизабет. — Великолепна рокля.
— Благодаря. — Елизабет също огледа сестра си. — А ти изглеждаш…
— Не казвай нищо. Знаеш, че ще разбера, ако лъжеш.
Елизабет се засмя.
— Ти изглеждаш, сякаш си пътувала половин ден.
— Е, това си е истина — съгласи се Клеър.
Тя се усмихна. Радваше се да види сестра си щастлива и усмихната. Преди осем месеца Елизабет се намираше на ръба на нервен срив. Промяната бе почти невероятна. Без съмнение вдовството й се бе отразило много добре.
Елизабет, също като майка си, беше регистриран член на организацията „Аркейн“. Майра имаше втора степен по скалата на Джоунс, което означаваше, най-общо казано, малко по-силна от обичайната интуиция. Ако не произхождаше от род, пълен с членове на „Аркейн“, и не се беше подложила на специалните тестове, щеше да прекара живота си, без да подозира за необичайните си екстрасензорни способности, и щеше да приема проблясъците на интуицията си за нещо обичайно, както мнозина.
Елизабет обаче беше с пета степен и имаше силна чувствителност за цветове, визуални баланси, пропорции и хармонии. Нейните специални способности й помагаха много за успеха й като интериорен дизайнер.
— Ето те и теб, Клеър — избоботи Арчър Глейзбрук откъм отворената врата на къщата. — Защо се забави толкова много, по дяволите?
— Полетът ми закъсня.
Тя говореше със съвсем равен глас, както правеше винаги в присъствието на невероятния Арчър Глейзбрук. След първата им среща беше прекарала много малко време с него. Още дори не знаеше точно как да го възприема.
Шейсет и една годишният Арчър можеше да изпълни ролята на застаряващ, обрулен стрелец в някой старомоден уестърн. Имаше изсечено и обветрено лице и проницателни лешникови очи. Външността му много заблуждаваше. Беше роден и израснал в едно ранчо в Аризона, близо до границата, и беше прекарал по-голямата част от живота си в Югозапада.
Вече не се занимаваше с обработване на земи. Вместо това, ги купуваше и продаваше. Развиваше ги. Правеше го толкова успешно, че можеше да купи и продаде почти всеки в щата.
В някой момент щеше да предаде управлението на империята на сина си Мат. Но засега все още сам дърпаше юздите. Клеър знаеше, че Мат, който наближаваше трийсетте, ръководеше една фирма, собственост на Глейзбрук, в Сан Диего.
Клеър веднъж бе попитала майка си какво е видяла у Арчър Глейзбрук, което бе събудило у нея желание да преспи с него една нощ. „Властта е невероятен афродизиак“, отвърна й тогава простичко Гуен Ланкастър.
Несъмнено Арчър излъчваше власт не само чрез бизнес империята си, но и в паранормален аспект. Всъщност едното беше свързано с другото. Той произхождаше от род, пълен с членове на „Аркейн“. Конкретно неговата специална способност му позволяваше да гради стратегии по уникален начин. Много хора с уникални таланти се озоваваха в армията или политиката. Арчър беше вложил интуицията си в широкомащабни сделки. Резултатите бяха впечатляващи.
Когато го видя днес, застанал между двама членове на законното му семейство, Клеър почувства как в нея се надига старата позната тъга. Потисна я със същата безмилостност и воля, която използваше, за да контролира екстрасензорното в себе си. Точно както правеше, откакто научи, че има баща и че той не подозира за съществуването й, си повтаряше една и съща мантра: Преодолей го. Ти не си единственият човек на света, отгледан от самотен родител. С едно дете може да се случат и по-лоши неща и определено се случват, и то постоянно.
Тя имаше късмет. Имаше майка, която я обичаше, и леля, която я обожаваше. А това беше много повече, отколкото болшинството от хората имаха.
— Хайде влез и си вземи нещо за хапване! — нареди Арчър. Той се обърна към вратата, готов да се заеме отново със задълженията си на домакин.
— Не мога да остана дълго — каза бързо Клеър. Арчър спря и я погледна. Същото направиха и останалите, включително и Джейк Солтър. Да, вярно, думите й прозвучаха странно, след като току-що бе долетяла чак от Сан Франциско. Елизабет се намръщи разочаровано.
— Да не смяташ да се връщаш в Сан Франциско още тази вечер, за бога? Та ти току-що дойде.