— Това обяснява всичко — усмихна се Клеър. — Сестра ми е идвала тук преди повече от шест месеца. Очевидно доктор Моубрей е преместил кабинета си.
— Очевидно — повтори жената и погледна предпазливо Елизабет. — Това обяснява объркването.
Елизабет видимо се отпусна.
— Да, така е. Извинете, че ви обезпокоих. Имате ли представа къде се е преместил доктор Моубрей?
— Не, нямам.
— Благодаря — кимна Клеър, хвана Елизабет за ръка и я дръпна към вратата. — Ще говорим с управителя на сградата.
— Офисът му е на първия етаж — поясни жената, видимо нетърпелива да се отърве от посетителите си.
— Благодаря — усмихна се Клеър. Отвън Елизабет си пое дълбоко дъх.
— Извинявай. Почти превъртях. Когато жената каза, че не е чувала за доктор Моубрей, ужасните месеци с Брад отново преминаха пред очите ми.
— Имах предчувствие, че точно това е причината.
— Известно време не можех да мисля за нищо друго, освен за това как Брад убеждаваше всички, че страдам от импулсивно скитничество и че после не помня нищо, което съм казала или направила.
— Е, ти знаеш, че не си забравила нищо — каза Клеър. — Помниш точното местоположение на кабинета на Моубрей. Хайде да намерим управителя.
— Той просто изчезна — каза Раул Естрада. Управителят беше към трийсет и пет годишен, облечен в снежнобяла риза и тъмен панталон. Бюрото му беше покрито с купчини листи, тетрадки и дневници. Имаше и компютър, а до него — снимка в рамка. На снимката Раул се усмихваше гордо, редом с красива тъмнокоса жена и две засмени деца.
Клеър потисна прерязването, което усещаше винаги когато видеше снимка на щастливо семейство. „Сигурно не са идеално семейство — помисли си тя. — Никое семейство не е съвършено“. Но нещо в тази снимка й подсказваше, че каквото и лошо да се случи на това семейство, те ще бъдат единни и ще се справят.
— Не е ли оставил адрес, на който да препращате пощата му? — попита Клеър.
Раул поклати глава.
— Замина, без да плати доста голяма сума за наема. Опитахме да го открием, но без резултат.
— Случайно да знаете датата, на която е изчезнал? — попита Елизабет настойчиво.
Известно време Раул я гледа замислено.
— Това е важно, нали?
— Изключително важно — кимна Елизабет. — Аз бях от пациентите на доктор Моубрей.
— По-скоро единствената му пациентка — каза Раул.
Клеър се напрегна. До нея Елизабет реагира по същия начин.
— Сигурен ли сте? — попита Клеър внимателно.
Раул кимна.
— След като той изчезна, аз говорих с някои от другите наематели на неговия етаж. Всички казваха, че бил много затворен. Прекарвал съвсем малко време в кабинета си. Спомняха си само за един мъж и една жена, които идвали редовно. Мислеха, че жената е била пациентката, а мъжът — нейният съпруг.
— И не е имал никакви други пациенти? — попита Елизабет, потресена.
— Не мога да се закълна — отвърна Раул. — Но съм сигурен, че Моубрей не е имал много пациенти. Преди днешното ви идване никой не беше идвал да пита за него.
— А някакви писма или пратки? — попита Клеър.
— Не — отвърна Раул. — Сякаш изобщо не е съществувал.
Елизабет се облегна на стола си, напълно слисана.
— Бил е измамник!
Клеър погледна Раул:
— Много ще ни помогнете, ако ни кажете на коя дата е изчезнал.
Той се завъртя на стола си и издърпа един дневник от рафта до себе си. После се обърна отново към бюрото и прелисти няколко страници, преди да се спре на една, която започна да изучава внимателно.
— Ето. Седемнайсети януари, събота. Пазачът е отбелязал, че Моубрей се появил много рано сутринта, взел някакви папки и си тръгнал. Повече никой не го е виждал.
— Ами мебелите му? — попита Клеър.
— Мебелите бяха под наем. — Раул затвори дневника. — Изостави ги. Фирмата, от която ги беше наел, също не беше особено щастлива. И на тях не им беше платил няколко хиляди долара. Обадих се в счетоводството им преди няколко месеца, за да проверя дали случайно не са го открили. Но и те бяха стигнали до задънена улица.
Клеър не се сещаше какво друго да попита и стана от стола. Елизабет — също.
— Много ви благодаря — каза Клеър на Раул. — Много ни помогнахте.
— Обадете ми се, ако го откриете. — Той се изправи и заобиколи бюрото. — Още ми дължи пари заради нарушаването на договора за наем.
— Ще ви се обадим веднага щом научим нещо — увери го Елизабет.
Клеър погледна снимката на бюрото.
— Сладки деца.
Раул грейна.
— Благодаря. Синът ми има рожден ден другата седмица. Ще ходим на плаж в Сан Диего за уикенда. Така ще си отдъхнем за малко от жегата. Имам нов фотоапарат и нямам търпение да го изпробвам.