Томпсън кимна.
— Да, сър.
— Ами това е доказателството — продължи Джейк.
Томпсън смръщи вежди.
— Доказателство за какво?
— Че Клеър няма нищо общо със стрелбата по мен, разбира се. — Джейк я погали любвеобилно по главата. — Съмнявам се дали моята малка Клеър е ходила на лов дори веднъж в живота си. Нали, скъпа?
Клеър се напрегна.
— Ловът определено не е сред нещата, които одобрявам.
— Видя ли, Томпсън? — каза Джейк. — Какво ти казах?
Томпсън изсумтя презрително — като всеки ловец, чул нечий коментар, че убиването на животни не е най-прекрасното хоби на света. После попита Клеър:
— Жал ви е за животните ли?
— Знам, че за ловуването има някакви законни основания — каза Клеър през зъби. — Разреждане на стадата и премахване на болните животни са най-често цитираните ползи. Но защо някой ще иска да яде болно животно ми е напълно непонятно!
Томпсън се намръщи.
— Това не е единствената причина.
— Е, предполагам, че има и спортен елемент — съгласи се тя учтиво. — Но според мен да се стреля по невъоръжени същества не е нещо, което един цивилизован човек би направил за забавление.
— Тя не е оттук — довери Джейк на Томпсън.
— Да, и аз останах с това впечатление — съгласи се той.
— От Сан Франциско е. — Джейк пак погали Клеър по главата. — Земята на либералите. Така че, сър — обърна се той към Томпсън, — моята Клеър има членска карта за организацията на противниците на оръжия и е готова да защитава възгледите си до кръв.
— Като говорим за кръв — намеси се Клеър и го изгледа с хладна усмивка, — трябва бързо да те закарам вкъщи. Чу какво каза докторът, трябва да почиваш.
— Добре. — Джейк се огледа, опитвайки да помогне. — Накъде трябва да тръгнем за вкъщи?
— Насам. — Клеър го хвана за здравата ръка и погледна Томпсън. — Може ли да тръгваме? Джейк има вид, сякаш всеки момент ще колабира.
— Не — възрази Джейк. — Непоклатим съм като скала. Такъв съм си аз.
Стаята се наклони пред погледа му. Клеър го задържа да не залитне.
— Лекарят беше прав — каза Томпсън. — Не знам какво са му дали за болката, но го е ударило здраво.
— Да. — Клеър поведе Джейк към вратата. — Знаете къде да ни откриете, ако имате още въпроси.
— Да ви помогна ли да го заведете до колата? — попита Томпсън.
— Не, благодаря. Ще се справя.
Джейк се усмихна благо.
— Тя е по-силна, отколкото изглежда.
Той позволи да го преведат през още една стъклена врата и после през фоайето. Смътно усети, че Клеър го побутна да седне в някаква количка, докато тя купи разни неща от болничната аптека.
След малко внимателно го настани на предната седалка на малката си кола.
Джейк затвори очи и облегна глава назад. Чу как вратата на Клеър се отваря и затваря. После усети, че тя закопчава колана му.
— Нали знаеш какво си мислеше Томпсън? — каза той, без да отваря очи.
— Не беше трудно да се досетя. — Клеър запали двигателя. — Още едно мистериозно престъпление в спокойния град Стоун Кениън, Аризона, и познайте какво? Клеър Ланкастър случайно пак се намира наблизо.
— Наистина изглеждаш абонирана за лошия късмет, когато си в този град — каза Джейк.
— Ти си човекът с лошия късмет днес. Мили боже, Джейк! Някой е искал да те убие!
Той опита да се съсредоточи върху тази тема.
— Може да е бил заблуден куршум на някой ловец.
— Не вярвам на това дори и за секунда, и ти също не го вярваш. Свързано е с факта, че ми помагаш да разбера какво се е случвало в живота на Брад Макалистър по времето, когато е бил убит. Трябва да е свързано.
Той отвори очи.
— Ще призная, че когато стреляха по мен днес, наистина ми се стори странно съвпадение.
— Каза ли на полицая, че разследваме убийството на Брад?
— По дяволите, не!
— Защо не?
— Малко е сложно — отвърна Джейк.
— Това започва да не ми харесва. Какво значи „сложно“?
„Време е да й кажа истината“, помисли си той.
— Свързано е с „Джоунс и Джоунс“.
— По дяволите! — прошепна Клеър. — Знаех си, че ме лъжеш от самото начало.
Джейк почувства, че навярно трябва да опита да отговори на обвинението, но сякаш не можеше да мисли. Вместо това — заспа.
37.
Клеър спря на алеята, изгаси двигателя и погледна Джейк. Той продължаваше да спи. Единствено предпазният колан му бе помогнал да не се стовари върху таблото.
— Джейк? — Тя се наведе към него и разтърси много внимателно дясното му рамо. — Събуди се. Вкъщи сме.
Той вдигна леко клепачите си и я погледна замаяно.