Вродените му инстинкти се противопоставяха на варианта да се втурне направо през откритото пространство до сенките отстрани на сградата. Той потисна атавистичната неохота да остане неприкрит и стигна до целта си, попадайки за няколко мига под лунната светлина.
Нощното му зрение бе отлично. Можеше да върви през най-дълбоките сенки покрай къщата, без да се страхува, че ще се блъсне в нещо или че ще се спъне в някой маркуч.
Противно на слуховете, които се носеха за неговата дарба, не можеше да вижда в тъмното, сякаш носи очила за нощно виждане. Очите му бяха човешки, не на котка или сова. Имаха нужда от минимално осветление, за да се справят. Но физическите способности му позволяваха да възприема предметите и другите живи същества по друг начин на оскъдна светлина.
Спря до страничната врата. Имаше ясна представа за разположението на къщата, защото беше разпитал Майра и Арчър по-рано вечерта. През годините и двамата бяха гостували често на семейство Шипли. Нещо повече — семейство Глейзбрук имаха ключ от къщата и знаеха кода на алармата. Той би могъл да влезе и без тази помощ, благодарение на малкото устройство от „Джоунс и Джоунс“, което носеше със себе си, но така задачата му се улесняваше. Оуен беше дал на Арчър и Майра ключа и кода още преди години, в случай че изникне някакъв спешен случай, а той е извън града.
Сложи си медицинските латексови ръкавици, които носеше със себе си, и извади ключа от джоба си. Отвори вратата и бързо влезе в коридора. Намери алармата точно на мястото, което му беше описал Арчър.
Затвори вратата и набра кода, дезактивирайки системата.
Бавно прекоси къщата, регистрирайки впечатленията си и в нормален, и в паранормален аспект.
Търсеше специалните излъчвания на психична енергия, които остават на местата, където е упражнено насилие. Но това не бе всичко, което се надяваше да открие. Тук бе, за да работи по старомодния детективски начин. Опитът му го беше научил, че обикновено нещата винаги се свеждат до това.
Хората са хора, независимо дали притежават паранормални способности или не. Същите емоции и мотиви направляват действията им. Щом узнаеш нечии цели и имаш представа колко далече би стигнал даденият човек, за да ги постигне, не ти трябва нищо друго, за да разгадаеш случая.
Тази вечер целта му бе да разкрие целите на Оуен.
Той си повтори мислено разговора с Клеър.
— Но защо Оуен ще иска да я убие? — попита тя.
— Мога да се сетя за няколко причини, като се започне с очевидния факт, че тя се е превърнала в проблем, който му създава неудобства. Жената беше алкохоличка и състоянието й се влошаваше.
— Ако Оуен е искал да се отърве от нея, могъл е просто да се разведе.
— Хм, защо да го прави, след като тя току-що е наследила солидното богатство на Макалистър?
— Добър довод. — Тя замълча. — От друга страна, на Оуен не му трябват парите на Валъри. Той си е достатъчно богат.
— Както вече споменахме, това не означава, че не иска да стане още по-богат.
— Не знам — каза Клеър, разколебана. — Убийството си е рискована работа.
— Вярно е. Също и сексът с непознати, но хората го правят за пари постоянно.
— Още един малък проблем — каза Клеър. — Оуен има алиби. Той играеше голф в следобеда, когато Валъри умря, помниш ли?
— Играел е сам, следобед, в един от най-горещите дни на годината. Сигурно е бил сам на цялото игрище.
— А къщата на Шипли се намира близо до дванайсетата дупка.
— Трябвало е само да мине с количката от игрището през дерето, да стигне до къщата, да влезе, колкото да удави Валъри, и после да се върне да довърши играта си.
— Алибито му не струва.
— Да — каза Джейк. — Изобщо.
Лунните лъчи влизаха през прозорците на бледозелената стая. Не изглеждаше вероятно Оуен да крие тайните си в тази отворена зона, където често идваха посетители. Но Джейк реши да провери набързо мястото, преди да се премести в спалните.
Огледа барчето с алкохола. Беше много вероятно Валъри да е използвала най-усилено точно тези части от мебелировката.
Първо провери чекмеджетата под малката мивка. Бяха пълни с дреболиите, използвани при приготвяне на коктейли: отварачки, тирбушони, салфетки, лъжички.
Затвори и най-долното чекмедже и посегна към дръжката на малкия хладилник.
Слабите, но експлозивни следи от брутална психична енергия го пронизаха, оставяйки невидимо енергийно прогаряне. Силно изострените му сетива пламнаха още повече, достигайки до трескава интензивност. Следите от насилие не бяха пресни, но не бяха и много стари. Той се концентрира, опитвайки да почувства какво е изпитвал убиецът в момента, когато е отворил хладилника.