— Ти си се обадила на Валъри онзи ден, докато бях в спа центъра, нали? — попита Клеър. — Казала си й, че съм си записала няколко процедури. Ти ли я покани да дойде и да ме халоса с гирата?
Кимбърли изсумтя.
— Това беше изцяло нейна идея. Аз й се обадих, да, но само защото й бях обещала да й кажа, ако се появиш тук. Не знаех какво е направила, докато ти не дойде в офиса ми, за да се оплачеш, че някой е опитал да те убие. Веднага осъзнах, че Валъри те е нападнала. След като вие с Елизабет си тръгнахте онзи ден, аз на мига се обадих на Шипли и му казах, че Валъри е извън всякакъв контрол. Той беше в кънтри клуба. Каза, че ще се погрижи за проблема.
— Той е излязъл, поиграл е малко голф и я е убил — обясни Джейк.
Клеър гледаше внимателно Кимбърли.
— Защо Оуен не е казал на Валъри, че ти си убила Брад?
Джейк й отговори:
— Не е можел. След като Брад е бил мъртъв, той се е нуждаел от помощ, за да осъществи плановете си. Валъри не му е вършела работа. Била е прекалено погълната от скръбта си. Кимбърли е била идеална. Смятал е да я защитава, докато му е нужна.
— Аз обичах Брад — каза Кимбърли. — Мислех, че и копелето ме обича. Лъгал ме е от самото начало.
— Така е — кимна Клеър.
47.
Пет и петнайсет сутринта, Скаргил Коув…
Фалън седеше на бюрото си, вперил поглед в екрана на компютъра. Работеше усилено по дневника на Оуен Шипли, откакто Джейк го събуди преди три часа и му каза, че изпраща един криптиран файл по имейла. Не беше трудно да пробие паролата на файла. Шипли не бе компютърен гений.
За нещастие нямаше толкова много материали, колкото Фалън се беше надявал да намери. Шипли се беше оказал един от членовете на заговора от ниските нива в йерархията. Но имаше някои намеци и следи, свързани със заговора. Калейдоскопът в главата на Фалън започваше да произвежда не просто привличащи интереса образи. Оформяха се цели картини — обезпокоителни картини.
Той стана и отиде до прозореца. Първите лъчи на зората започваха да осветяват залива. Физически се чувстваше изтощен, но знаеше, че дълго време няма да може да спи.
48.
Осем и десет сутринта, Портланд, Орегон
Валеше, когато Джон Стилуел Наш излезе от частния си клуб. Ежемесечната делова закуска и гостуващият лектор, както обикновено, се бяха оказали невероятно скучни. Мразеше да си губи времето за такива тривиални неща. Но беше важно да поддържа имиджа си в портландското бизнес общество.
Много важни персони от града и щата членуваха в клуба. Това бе единствената причина той да се присъедини към него. Усещаше хищническо задоволство да се намира редом с хората, които движеха нещата по тези места. Всеки път, когато вечеряше в клуба, се чувстваше като акула, която плува сред нищо неподозиращи рибки. Наслаждаваше се на тайната мисъл, че вече притежава някои от политиците и бизнесмените в клуба. В крайна сметка щеше да командва губернатори, сенатори и президенти.
Дъждът валеше проливно и неумолимо. Не харесваше града. Изобщо не харесваше Северозапада. Но инстинктите му подсказваха, че това е добро място за установяване на организацията. Никой не би се сетил да търси в Портланд човека, който възнамерява да поеме контрол над организацията „Аркейн“.
Докато чакаше да докарат колата му, телефонът му иззвъня. Провери номера, от който го търсеха, и отговори.
— Ало?
— Операцията в Стоун Кениън беше прекратена. Късно снощи Шипли беше арестуван от властите.
Остра, помитаща ярост завладя Наш — суровата ярост на ловеца, когато жертвата му се отскубне и избяга.
Напрегна се трескаво да овладее изключително силното усещане. От известно време очакваше тази новина, напомни си той. Беше му известно, че нещата не се развиват добре в Аризона. Въпреки това искаше да пипне „Глейзбрук“. Компанията щеше да е идеална придобивка, перфектно отговаряща на целите на заговора.
Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изчака, докато се увери, че се е овладял.
— Някой да се е разприказвал? — попита той, доволен, че гласът му е спокоен и хладен. Сега бе жизненоважно да не показва силни емоции пред членовете на персонала си. Всеки изблик на емоции би бил проява на слабост. Самоконтролът беше всичко.
— Не. Шипли още е в безсъзнание. Трябва да са му дали нещо. Може би силно приспивателно.
„Лишен от лекарството, Шипли скоро ще потъне в бездънната яма на лудостта“ — помисли си Джон.