Отвътре се чуха стъпки, които бързо стихнаха. Шпионката потъмня. Вратата се отвори.
Ванс беше облечена с черни шорти за джогинг, бледозелена тениска с логото на морската пехота и къси бели чорапи. Погледна първо Роби, а след това сведе очи към Джули.
— Значи най-сетне реши да повериш задника си на супер агент Ванс! — възкликна момичето.
— Супер агент? — с недоумение го изгледа Ванс. — Какво става, по дяволите? Чие е това хлапе?
— Тук съм заради нея — отвърна Роби.
Ванс отстъпи крачка назад, пропусна ги да влязат и затвори след тях.
— Имаш ли кафе? — попита Роби. — Това може да отнеме известно време.
— Току-що включих кафеварката.
— Моето да е черно — каза важно Джули.
— Сериозно? — усмихна се Ванс.
— Мишел Коен и съпругът й са мъртви — каза Роби.
— Какво?!
Той се отпусна на канапето и направи знак на Джули да седне до него. Ванс остана права, с ръце на кръста.
— Как умря Коен? — попита тя.
— Оказа се, че наистина лъже. И това я уби.
— А защо й е трябвало да лъже?
— Мъжът й имал комарджийски дългове. Направили им оферта да ги погасят и те приели.
— А ти как разбра, че са мъртви?
— Него го видях лично. С дупка на челото в един бар в „Бетезда“. А нея са я застреляли малко по-късно заедно с двама федерални агенти.
— Какво става, по дяволите? — възкликна Ванс. — Кои федерални агенти?
— Първо да пием кафе — предложи Роби и се надигна. — Аз ще ти помогна.
Насочи се към кухнята, а Ванс го последва.
— Най-добре е да ми кажеш истината, Роби — хвана го за рамото тя. — И то веднага!
— Добре — кимна той. — Първо, технически погледнато, аз не работя в ОКР…
— Каква изненада! Друго?
— Другото трябва да бъде неофициално, само между нас.
— Това можеше да се очаква.
— Искаш ли кафето си?
— Искам честни и точни отговори!
Роби напълни две чаши и й подаде едната. После погледна към осветените вашингтонски паметници, които се виждаха през прозореца.
— Колко струва сигурността на онова място там? — подхвърли той.
— Как така „колко струва“? — погледна го с учудване тя. — Струва всичко!
— А колко струва сигурността на момичето оттатък? — попита Роби и отпи глътка кафе.
— Дори не ми каза коя е.
— Джули Гети.
— Ясно. А как се вписва в цялата ситуация?
— Онази нощ тя е била в автобуса за Ню Йорк, но е слязла преди експлозията.
— Откъде знаеш това, по дяволите? — настръхна Ванс.
— Знам, защото… слязох с нея. Затова бях сигурен, че Коен лъже. Сама можеш да се увериш, че нито Джули, нито аз сме чернокожи.
Роби отпи още една глътка от чашата си и отново зарея поглед към паметниците. Ванс остана в средата на кухнята, поклащайки се на пети и пръсти. Очевидно й беше трудно да осъзнае шокиращата информация. После изведнъж престана да се клати и изкрещя:
— Бил си в автобуса?! Но защо? И защо едва сега ми го казваш?
— Защото не е било нужно да го знаеш — чу се гласът на Джули. — Поне в онзи момент.
Двамата се обърнаха към момичето, което стоеше на прага.
— Не е било нужно, значи — промърмори Ванс, местейки очи от единия към другия. — Излиза, че работиш за разузнаването, а? Чуй ме сега, Роби! Ако излезе, че се въртим в кръг заради някаква шантава операция на ЦРУ, със сигурност ще застрелям някого! Като най-вероятно ще започна с теб!
— В целия случай има нещо шантаво, Ванс — въздъхна той. — Още от самото начало.
— Чакат те цял тон обяснения, затова започвай! — хладно го подкани тя. — Какво си търсил в онзи автобус? Какво се случи вътре? Кой го вдигна във въздуха?
— Не знам кой. Но със сигурност са го взривили дистанционно. Вътре не е имало никаква бомба с часовников механизъм.
— Защо?
— Защото не са искали някой от нас двамата да пострада.
— Още веднъж, защо?
— Не знам. Но по някаква причина са решили да ни пощадят. Или поне единия от нас.
— А ти как се озова в автобуса? — попита Ванс, обръщайки се към Джули.
— Може ли първо да си изпия кафето?
— О, боже — сепна се Ванс и й подаде своята чаша. — Ето, заповядай… И тъй, как се озова в автобуса?