— Преди малко ми хрумна страхотна идея — възбудено докладва Джули. — Обадих се на семейство Брум и получих есемес от тях. Готови са да се срещнем.
— Нали знаеш, че има вероятност да не са били семейство Брум? — подхвърли Роби. — Разполагат с техния телефон и ти изпращат съобщение от него. Ако бяха самите те, просто щяха да те наберат.
— Винаги ли трябва да си толкова черноглед? — нацупено попита тя.
— Къде и кога?
Джули му прочете есемеса и попита:
— Ще дойдеш ли да ме вземеш?
— Не си и помисляй! — отсече той. — Изобщо няма да се приближиш до това място!
Почти видя как лицето й помръква.
— Какво?
— Най-вероятно е капан — поясни той. — Няма да ходиш никъде. Аз ще се оправя.
— Но нали сме екип? Ти сам го каза!
— Нямам намерение да те излагам на допълнителни опасности. Ще се оправя сам, а след това ще ти докладвам.
— Това е гадно!
— За теб може би, но не и за мен. Това е единственият разумен начин.
— Аз мога да се грижа за себе си, Уил.
— При нормални обстоятелства бих се съгласил, че е така. Но тези не са нормални.
— Много ти благодаря — отвърна с мрачна ирония Джули.
— За нищо.
Но тя вече беше затворила. Роби прибра телефона в джоба си и се зае да обмисля предстоящата среща. В един момент организаторите на схемата щяха да загубят интерес да го държат жив. Дали този момент наближаваше?
Затъкна пистолета на колана си и напълни джобовете на якето си с някои дребни, но необходими вещи. След това се обади на Ванс и я запозна със състоянието на нещата.
— Ще дойда с теб! — отсече тя.
— Сигурна ли си?
— Роби! — повиши тон тя. — Ако ме попиташ още веднъж, вероятно ще чуеш друг отговор!
69
Официалното откриване на мемориала на Мартин Лутър Кинг беше отложено заради силния ураган, който бе връхлетял Източното крайбрежие в най-неподходящия момент. Но сега вече беше отворен. В средата на композицията се извисяваше Скалата на надеждата — деветметрова статуя на доктор Кинг, изградена от 159 гранитни блока, подредени така, че да изглеждат като монолитен къс скала. Официалният адрес беше Индипендънс Авеню № 1964 — отпратка към Закона за гражданските права, приет през 1964 година. Мемориалът беше на почти еднакво разстояние от паметниците на Линкълн и Джеферсън, в съседство с паметника на Франклин Делано Рузвелт. Той беше единствената скулптурна композиция на алеята, издигната в чест на човек, който не е бил президент на страната, при това чернокож.
Роби беше присъствал на официалното откриване на мемориала. Но тази нощ всичките му мисли бяха ангажирани с оцеляването. Огледа внимателно паметника и включи портативния предавател.
— На място ли си?
— Да — прозвуча гласът на Ванс в миниатюрната слушалка.
— Виждаш ли някого?
— Не.
Роби продължаваше да върви напред и да се оглежда. Беше си сложил прибор за нощно виждане, но и с него не можеше да съзре нещо, което липсваше.
— Джули?
Гласът долетя отляво, очевидно откъм паметника. Мъжки глас. Роби стисна ръкохватката на пистолета и отново включи предавателя:
— Чу ли това?
— До, но все още не виждам източника — отвърна Ванс.
Роби го зърна само секунда по-късно. Мъжът се отдели от паметника. Беше Лио Брум. Роби веднага го позна благодарение на прибора и бледата светлина на луната. Беше запомнил лицето му от снимката, която видя в празния апартамент.
— Това ли е Брум? — долетя гласът на Ванс.
— Да. Остани на място и ме покривай.
Роби направи още няколко крачки и спря на три метра от паметника.
— Господин Брум?
Мъжът светкавично се скри.
— Господин Брум? — повтори Роби.
— Къде е Джули?
— Не я взехме, защото се страхувахме от капан — каза по-високо Роби.
— Аз също — отвърна Брум. — Предупреждавам ви, че имам пистолет и обикновено улучвам това, в което се прицеля.
— Господин Брум — намеси се Ванс. — Аз съм специален агент Ванс от ФБР. Искаме само да поговорим с вас.
— Представянето ви не означава, че действително сте от ФБР.
Ванс излезе на открито с вдигнати ръце. В едната проблясваше пистолет, а в другата държеше служебната си значка.
— Наистина съм агент на ФБР, господин Брум. Желанието ни е да поговорим с вас. Опитваме се да разберем какво се случва.