— Сражавали са се заедно през Първата война в Залива — кимна той. — Уволнили са се по различно време. Предполагам, че доста от колегите им във взвода са носили същите татуировки.
— Още не мога да повярвам, че татко е бил нещо като герой.
— Наистина е бил герой, Джули.
Тя опипа ципа на якето си.
— Откри ли друго?
— Май не.
— Татко трябва да е напуснал армията доста млад — промълви тя. — Чудя се защо не е останал.
— Никой не може да каже. Някои хора си изкарват службата и напускат, други не.
— Ако беше останал, може би… Е, ти знаеш…
— Може би изобщо нямаше да срещне майка ти — каза Роби.
— Вярно — кимна тя и замислено го погледна. — Но защо имам чувството, че не ми казваш всичко?
В начина, по който го гледаше, имаше нещо познато. Самият той гледаше така всеки, който правеше усилия да му поднесе добри новини.
— Защото си подозрителна по природа, също като мен.
— Криеш ли нещо?
— Крия много неща от много хора, Джули. Но винаги по основателни причини.
— Това не е отговор.
Той я погледна очи в очи, преценил, че ако не го направи в такъв момент, поведението му ще бъде като удивителен знак след нейните думи.
— За съжаление, нямам друг.
— Това означава ли, че не си наясно какво се случва?
— Не съвсем.
— Имаш ли нужда от помощта ми? Само не казвай, че трябва да се грижиш за моята сигурност! Такова нещо няма, дори тук, в компанията на супер професионалистите от ФБР.
Роби понечи да отхвърли офертата й именно с аргумента за сигурност, но после изведнъж му хрумна нещо.
— Майка ти е казала на убиеца, че ти нищо не знаеш, нали? Там, в къщата…
— Да, така му каза.
— Което означава, че те с баща ти са знаели нещо. Тя всъщност е знаела защо се е появил той и защо е искал да ги ликвидира.
— Предполагам — сви рамене тя. — Но вече обсъдихме този въпрос.
— Преди да умре, Лио Брум също остави впечатлението, че знае нещо.
Джули избърса една сълза, търкулнала се от дясното й око.
— Не го познавах много добре, но ми се струваше свестен човек. Много харесвах Айда, която винаги се държеше добре с мен.
— Да, трагедията е голяма — кимна Роби. — От Шерил Косман научих, че ден преди да ги убият, родителите ти са вечеряли със семейство Брум. Според нея всички изглеждали така, сякаш са срещнали призрак.
— Ясно.
— Кога за последен път разговаря с тях? Имам предвид, преди да се върнеш у дома онази вечер.
— Малко преди да ме заведат в приемното семейство. После така и не успях да се измъкна, за да отскоча до мама в закусвалнята.
— А тя как изглеждаше, когато я видя за последен път?
— Ами добре. Нормално. Поговорихме си за разни неща.
— Но по-късно, когато убиецът се е появил в къщата ви, тя не е била изненадана, така ли?
— Искаш да кажеш, че нещо се е случило, след като я видях за последен път и преди появата на онзи тип у дома? — премигна момичето.
— Не. По-скоро се е случило във времето, след като си я видяла за последен и преди вечерята със семейство Брум, на която всички са били като попарени.
— Но ние не знаем какво.
— Въпреки това уточняването на този отрязък от време може да ни бъде от полза. Според мен са се случили две неща: или родителите ти са преживели нещо и са го споделили със семейство Брум, или обратното — Брум са открили нещо и са го споделили с майка ти и баща ти.
— А къде остават семейство Уинд?
— Тъкмо там е въпросът. Те не присъстват на вечерята, но явно са били замесени в тая работа. Иначе нямаше да бъдат убити.
— И ти мислиш, че всичко е свързано с нещо, което се е случило, докато са били в армията?
— Такива са ми предчувствията. Няма начин да е друго. Но засега фактите ме опровергават. Най-вече моето участие в схемата. Ако действително аз съм причина за цялата тази операция, защо са замесени твоите родители и близките им семейства? Аз не ги познавам.
— Значи наистина мислиш, че всичко е заради теб?
Роби веднага долови въпроса, който не беше зададен.
Аз ли съм причина за убийството на нейните родители?
— Да — отвърна той. — Съвпаденията станаха твърде много, за да бъдат случайни.