— Значи така — замислено промълви Джули. — Мама и татко са разкрили нещо, което са споделили с останалите. Или обратното. Мъжете са разговаряли за него, защото са стари приятели, още от армията. Но лошите разбират това и започват да ги избиват.
— Има смисъл в думите ти — кимна Роби.
— Предполагам — промърмори тя, избягвайки погледа му.
Роби умишлено остави мълчанието да се проточи. Проговори едва когато напрежението започна да спада.
— Не знам какво става, Джули. Дълбоко съжалявам, ако аз съм станал причината за убийството на твоите родители и приятелите им.
— Не те обвинявам, Уил — промълви тя, но гласът й не звучеше убедително.
Роби скочи и закрачи напред-назад.
— А може би трябва — подхвърли през рамо той.
— Обвиненията няма да ги върнат — въздъхна Джули. — А моето желание си остава същото — искам да пипна тези гадове. Всички до един!
Роби се върна на мястото си.
— Според мен родителите ти и техните приятели са били избити в рамките на двайсет и четири часа след като тримата мъже са научили нещо. Ако успеем да проследим някакъв телефонен разговор или пътуване, или друга комуникация между тях, може би ще имаме по-големи шансове.
— Можеш ли да го направиш? — вдигна глава тя.
— Можем поне да опитаме — каза той. — Проблемът е там, че нищо в тяхното минало не сочи, че именно те са катализатор на това, което се случва.
— Но в техния взвод са служили и други, нали? Един взвод се състои от девет-десет войници и един сержант, който им е командир.
— Откъде знаеш това?
— От учебника по история на САЩ. В него има раздел за Втората световна война. Татко, Уинд и Брум са били трима от членовете на взвода. За теб остава да откриеш останалите шест-седем.
Роби поклати глава. Беше смаян от факта, че е пропуснал нещо толкова очевидно. После очите му попаднаха върху гърдите на Джули, върху които леко помръдваше червена точка.
75
Светкавично осъзнал, че червената точка е лазерният прицел на снайперист, Роби успя да удържи инстинктивната си реакция. Не погледна към прозореца, но беше сигурен, че капаците му са частично отворени. Човекът с пушката беше някъде там, в рамките на хиляда метра от къщата, която вече се беше превърнала в най-несигурното място на света. Вътрешно се прокле за проявената небрежност по отношение на обстановката. Беше непростимо да пропусне отворените капаци.
Усмихна се и пъхна ръцете си под масата, която го делеше от момичето.
— Какво е толкова смешно? — настойчиво го изгледа тя.
— Играла ли си някога на „Смачкай буболечката“? — попита той.
— Добре ли си, Уил?
Той опипа долната страна на плота. Беше от солидно дърво, а не от талашит. Дебел поне три сантиметра. Трябваше да свърши работа. Предстоеше му да извърши две движения — по едно с всяка ръка. Пое си дълбоко въздух и усмивката му се разшири. Ако Джули направеше рязко движение, всичко щеше да приключи.
— Просто си спомних за нещо, което ми се случи преди много години — отвърна той. В следващия миг едната му ръка преобърна масата, превръщайки я в щит пред момичето, а другата измъкна глока.
Писъкът на Джули се сля с трясъка на изстрела, който разби лампата над главите им. Куршумът пръсна стъклото на прозореца и проби дървения плот, който обаче свърши своята работа. Отклоненият куршум се заби в стената вляво от Джули.
— Лягай долу! — заповяда той.
Тя веднага се просна по корем. Откъм коридора долетя тропот на забързани стъпки.
Роби се прехвърли зад масата и погледна Джули, която лежеше на пода, захлупила главата си с длани.
— Добре ли си?
— Да — отвърна колебливо тя.
— Ти ли отвори капаците на прозореца?
Тя надигна глава да погледне.
— Не, така ги заварих.
Вратата започна да се отваря.
— Роби, добре ли си? — подвикна един от охраняващите агенти.
— Сложи оръжието си на пода и го ритни към мен! — заповяда с твърд глас Роби.
— Роби, какво става, по дяволите? — извика друг глас.
— Точно това щях да питам и аз. Кой отвори капаците на прозореца в тази стая?
— Капаците ли?
— Да, капаците. Някакъв снайперист току-що стреля през пролуката. Ако не получа отговор, ще застрелям всеки, който дръзне да се появи в тази стая!