Прибра се във фермата рано сутринта. Ванс беше будна и го чакаше в коридора с пистолет в ръка и загрижено изражение. Джули спеше на канапето в дневната.
— Откъде се сдоби с тази кола? — попита го тя.
— От същото място, от което се сдобих с това — отвърна Роби и размаха разпечатката.
Двамата погледнаха към спящата Джули, свила се като коте на канапето.
— Не пожела да се качи горе — прошепна Ванс. — Очевидно искаше да е максимално близо до мен.
Той се обърна и тръгна към кухнята. Ванс го последва. Седнаха и се заеха да преглеждат имената и адресите.
— Трима души — промърмори Ванс. — Двама мъже и една жена. Как мислиш да действаме? Може би пак ще трябва да се разделим?
— Мисля, че не. Вече са предупредени от идеята на Джули и вероятно знаят какво ще предприемем.
— Тоест ще ни дебнат някъде наблизо около тези адреси?
— Дори нещо повече.
— Какво?
— Може би ще направят така, че и тримата да изчезнат.
— Ще ги убият?
— Ако убият двама, значи са свършили част от нашата работа — жив ще остане само онзи, който ни трябва. Но ако ликвидират всички, автоматично ни връщат на изходна позиция.
Ванс остави пистолета си на масата и разтърка очи.
— Трябва да поспиш — каза Роби.
— Кой ми го казва! — поклати глава тя.
— Аз ще поема първото дежурство, а ти поспи няколко часа.
— След няколко часа ще е осем. Тогава съвсем няма да легнеш да спиш.
— Всъщност чувствам се бодър — отвърна той.
Тя стисна ръката му над лакътя.
— Това пък какво беше? — учуди се той.
— Проверявам дали си човек или извънземен. Вече видях, че можеш да кървиш, но за всеки случай.
— Значи започваме да издирваме тези хора един по един, макар и да знаем, че някой ще ни чака — каза Роби.
— Което означава, че всички козове са в техните ръце — добави Ванс. — Във всеки момент могат да решат, че тези хора трябва да изчезнат.
— Но има и една малка подробност.
— Каква?
— Може би един от тези хора ще им трябва, за да свърши определена работа.
— Каква работа?
— Ако знаех, нямаше да седя тук и да се чудя какво да правим.
— А Джули? Не можем да я оставим тук, но би било глупаво да я вземем със себе си.
— Идвам, независимо дали е глупаво или не!
Обърнаха се едновременно. Джули стоеше на прага.
Във все още сънливия й поглед се четяха гняв и обида.
— Много те бива да подслушваш! — възкликна Ванс.
— Това е единственият начин да науча нещо от вас двамата! — не й остана длъжна Джули.
— Опасно е — намеси се Роби.
— Кажи ми нещо ново — отвърна с равен тон момичето и седна при тях. — Вече стреляха по мен, за малко не ме вдигнаха във въздуха, видях как убиват родителите ми. Освен това ме преследваха — както пеша, така и с кола. След всичко това аргументът „опасно“ ми се струва доста безсмислен.
Ванс погледна Роби и се усмихна леко.
— Признавам, че в определени моменти логиката й е повече от убедителна — каза тя.
— Що за логика е това? — възрази Роби. — Нима трябва да те излагаме на поредната опасност само защото си преживяла всичко, което изброи?
— Не се чувствай отговорен за мен, Уил — рече Джули, прибра няколко непокорни кичура зад ушите си и мрачно добави: — Защото не си!
— Хей, я престанете! — намеси се с помръкнало лице Ванс. — Само това ни липсва — да се наежите един срещу друг!
— Аз съм отговорен за теб! — натъртено рече Роби. — Отговорен съм от момента, в който напуснахме онзи автобус!
— Изборът си беше твой! Аз съм жертва на обстоятелствата.
— Но все пак жертва, нали?
— Искам да разбера защо убиха родителите ми. Нищо друго не ме интересува. — Очите й се местеха от Роби към Ванс и обратно. — Затова не се чувствайте отговорни за онова, което може да ми се случи.
— Искаме само да ти помогнем, Джули! — каза Ванс.
— Не съм играчката, която ще те накара да се почувстваш по-благородна, ясно? Нито пък нещастното сираче, на което всички искат да помогнат, като го натикат у някое приемно семейство! Тук става въпрос за нещо съвсем друго.
— Щеш, не щеш, вече си вързана с нас — намеси се Роби. — Ако не бяхме ние, сега щеше да си мъртва.
— И без това се чувствам като мъртва!