— Ти сам заяви, че си убиец и нищо повече — каза тя. — Нима ти пука какво ще се случи с нея или с мен? Работата си е работа. Ако умрем, значи така ни е било писано.
— Но това не важи за Джули. Тя заслужава да живее.
— Доста странно изявление за хладнокръвен убиец.
— Достатъчно, Ванс. Разбрах какво мислиш.
— Да вървим да изработим план — махна към къщата тя. — Всички заедно.
Роби мълчаливо се подчини. Ванс изостана на крачка след него.
— Каквото и да се случи, Джули трябва да оцелее — подхвърли през рамо той.
— А аз ще направя всичко по силите си да оцелееш и ти — добави Ванс.
81
Джеръм Касиди.
Елизабет Клеър ван Бойрън. С моминско име Елизабет Клеър, към което прибавя фамилията на съпруга си Ван Бойрън.
Гейбриъл Сигъл.
Това бяха трите имена в списъка. Роби ги гледаше, отпивайки от кафето си в кухнята на фермата. Минаваше осем и половина сутринта. Слънцето беше доста високо в небето. От горния етаж долиташе плисък на вода. Вероятно Ванс току-що беше влязла под душа. Джули също беше станала. Намираше се в съседната стая и може би мислеше за предстоящия решителен сблъсък.
Петнайсет минути по-късно Ванс вече седеше срещу него. Косата й още беше влажна, а панталонът и ризата, макар и доста измачкани, й стояха добре.
— Ако продължавам да съм с изключена връзка, ще ми трябват още някои неща — каза тя.
Той кимна и стана да й сипе кафе. Тя завъртя листовете към себе си и погледна имената.
— С кого ще започнем?
Той й подаде чашата в момента, в който Джули влезе. Очите й бяха подути, а дрехите й — още по-измачкани от тези на Ванс. Явно не си беше направила труда да се съблича, преди да легне.
— Искаш ли кафе? — попита я Роби.
— Мога да си налея и сама — раздразнено отвърна тя. Свали една чаша от рафта и взе каната.
Седнаха около масата, избягвайки да се гледат в очите. Роби побутна разпечатката към Джули.
— Някое от тези имена да ти е познато?
Тя започна да ги разглежда, но не бързаше да отговори.
— Не — най-после каза тя. — Родителите ми никога не са ги споменавали пред мен. Имате ли снимки?
— Още не — поклати глава Роби. — Но ти си сигурна, че не са ти познати, така ли?
— Сигурна съм.
Той пое списъка и започна да го разглежда.
— Най-удобен е Гейбриъл Сигъл, който живее в Манасас. Най-напред ще отскочим до там, пък да видим какво ще излезе.
— Ако караме на географски принцип, следващата ще бъде Ван Бойрън, а Касиди остава последен — добави Ванс. — Но те може да са на работа, а доколкото разбирам, това са домашните им адреси.
— И аз си го помислих. Но дори да са на работа, в домовете им вероятно има и други хора. Показваме им документите си и получаваме каквото ни трябва.
— Появим ли се на някой от тези адреси, има голяма вероятност да ни проследят и до тук, Роби — предупреди го Ванс.
— Ще се погрижим това да не се случи — отвърна той.
— Ами ако ги потърсим по телефона? — каза Джули. — По този начин няма да се разкрием.
— Има и друга възможност — добави Ванс. — Обаждам се във ФБР с искането да бъдат прибрани за разпит. Не вярвам да са купили всички в службата…
— Последния път си помислихме същото — отбеляза Роби. — Но не се получи много добре.
— Стига, отлично знаеш какво имам предвид.
— Предпочитам сами да свършим тази работа — отсече той.
— Добре, значи започваме със Сигъл — каза Ванс. — Успях да хвърля едно око на досието му във военните архиви. Какво ни говорят те?
— Бил е сержант, командир на взвода. Днес е на петдесет години. Отдавна се е уволнил от армията. Не знаем с какво се занимава в момента. Моят източник не разполага с подобна информация.
Джули измъкна телефона, който беше получила от Роби.
— Да напишем в Гугъл адреса и военното му досие и да видим какво ще излезе — предложи тя, после надникна през рамото на Роби и започна да чука на миниатюрната клавиатура.
— Господин Сигъл има страница във Фейсбук — обяви тя, след като системата зареди данните, и завъртя телефона към тях.
От дисплея ги гледаше посивял мъж с масивна челюст.
— Сигурни ли сме, че е той? — попита Ванс.
— В страницата си пише, че е участвал в Първата война в Залива, добавил е дори поделението, в което е служил.