Роби се наведе над телефона и кимна.
— Това е истинският Сигъл.
— Според профила му работи като управител на клон на банка „СънТръст“ — добави Джули.
— В района гъмжи от клонове на „СънТръст“ — поклати глава Ванс. — Пише ли точно в кой от тях работи?
— Не, но харесва оръжия, футбол и лютива храна. Има двайсет и девет приятели. Това не е много, но все пак не знаем откога е във Фейсбук. И наистина е стар.
— Той е едва петдесетгодишен — възрази Ванс.
— Значи е много стар — безапелационно обяви Джули. — Освен това в страницата му няма нищо, което да обяснява защо бяха избити толкова много хора.
— Да погледнем и Касиди — предложи Роби.
Джули натисна няколко клавиша и страницата се зареди.
— Има доста хора с името Джеръм Касиди — обяви тя и натисна клавиша за скролиране. — Но сред тях не виждам човек с военна кариера, нито пък адреса, с който разполагаме. Поне в Гугъл го няма. Разбира се, мога да направя и по-задълбочено проучване име по име.
— Опитай Ван Бойрън — предложи Ванс. — Това име се среща по-рядко.
Джули изписа името.
— Доста повече, отколкото би допуснал човек — обяви тя. — Ще ми трябва известно време да ги прегледам.
— Не разполагаме с време — отвърна Роби. — Трябва ни бързо попадение.
Предварително беше вкарал колата в хамбара и тя вече беше готова, натоварена с оборудването от подземния арсенал. Ванс докосна един МР-5 и спря поглед на пушката „Барет“, която беше в състояние да пробие дупка в брониран хамър.
— Откъде имаш тези неща? — попита тя, после поклати глава и побърза да добави: — Всъщност не ми казвай. Изобщо не искам да знам.
Роби извади от багажника три бронежилетки и подаде едната на Джули. Ванс си сложи втората и облече якето си върху нея.
— Наистина ли е нужно всичко това? — попита Джули.
— Само ако искаш да оцелееш — отвърна Роби.
— Много е тежка — оплака се тя.
— По-добре да е тежка, отколкото да пропусне куршума, който ще прониже тялото ти — рече Ванс.
Роби седна зад волана, а Ванс се настани до него. Джули се сви на задната седалка. Колата напусна хамбара без никакви маневри, тъй като Роби я беше вкарал на заден ход. Той слезе и отиде да заключи вратата. После се върна зад волана.
— Може би идваме тук за последен път… — каза Ванс.
— Да става каквото ще става — тръсна глава Роби. — А сега да видим какво ще ни каже господин Сигъл.
Подаде газ и излезе на черния път.
82
Улицата беше тиха, с дървета по тротоарите и скромни къщи с пристроени отстрани гаражи. На други места в страната такива имоти струваха два-три пъти по-евтино. Терените бяха зле аранжирани, а еднообразните къщички почти не се виждаха от избуялия неподрязан жив плет. Колите бяха паркирани предимно на улицата. В някои дворове играеха малки деца, наблюдавани от майки или бавачки.
Роби намали и заоглежда номерата. Ванс обаче го изпревари.
— Третата вдясно — обяви тя. — На алеята има микробус. Вероятно в къщата има хора.
Роби отби до тротоара, изключи двигателя и вдигна бинокъла пред очите си. Местата, от които можеха да ги атакуват, бяха твърде много, за да се надяват на поне относителна безопасност.
— Наоколо е прекалено открито — промърмори той.
— Това не е изненада — каза Ванс. — Ще отида да почукам, а ти ще ме прикриваш.
— А защо не обратното?
— Защото имам служебна карта на ФБР, която е по-впечатляваща от твоята.
— Всички федерални карти са впечатляващи.
Ванс вече беше отворила вратата.
— Гледай да отвърнеш на огъня, ако някой започна да стреля — подхвърли тя. — И бъди точен, моля те!
Роби и Джули останаха в колата, а агентката изкачи стъпалата пред входа и натисна звънеца.
Роби измъкна пистолета си от кобура и свали стъклото. Очите му започнаха да сканират околността на широки полукръгове, но винаги се връщаха на въображаемия квадрат със страна около метър, в който се намираше Ванс.
— Доста смело от нейна страна — отбеляза Джули.
— Тя е супер агент на ФБР, забрави ли? Предполага се, че там всички са смели.
— Не се опитвай да бъдеш любезен, Роби.
— Охо, вече станах Роби. А къде отиде Уил?