— Нека да дойда и аз — обади се Джули.
— Защо?
— Тя се е сражавала с баща ми. Може би знае нещо за него.
— Не е ясно дали е в състояние да говори — предупреди я Ванс.
— Тогава защо сме тук? — попита момичето.
— Аз ще я взема със себе си — рече Роби. — А ти оставаш на пост.
— Сигурен ли си? — изгледа го Ванс.
— Не съм, но ще го направя.
Двамата се насочиха към двуетажната тухлена сграда с много прозорци и жизнерадостна атмосфера, която никак не подхождаше на последно убежище за безнадеждно болни хора.
Служебната карта на Роби им осигури бърз достъп до стаята на Елизабет ван Бойрън. И тук беше уютно и ведро като навсякъде, с вази цветя на масата и саксии на перваза. Но надеждите за някаква допълнителна информация от тази жена се изпариха в момента, в който сестрата се отдръпна от леглото.
Елизабет ван Бойрън приличаше на скелет. Една тръба вкарваше в трахеята й въздух от респиратора в ъгъла, друга изкарваше токсичния въглероден двуокис навън. От стомаха й стърчеше сонда за изкуствено хранене, а към ръцете й бяха прикрепени тръбичките на интравенозната система.
— Мога ли да ви помогна? — обърна се към тях сестрата.
— Дойдохме да зададем няколко въпроса на госпожа Ван Бойрън, но виждам, че това е невъзможно — отвърна Роби.
— От шест дни е на командно дишане — поясни сестрата. — Понякога идва на себе си, понякога не. Приема много силни болкоуспокоителни. — Тя погали ръката й и добави: — Изключително мил човек, служила е в армията. Жалко, че е в такова състояние… — Замълча за момент, после попита: — Какви въпроси искате да й зададете?
Роби показа служебната си карта.
— Аз съм от Министерството на отбраната. В момента провеждаме едно разследване и попаднахме на нейното име като евентуален източник на информация.
— Разбирам — кимна жената. — Но сам виждате, че едва ли ще може да ви помогне. Болестта й е в терминална фаза.
Роби спря поглед върху апаратурата за командно дишане и останалото оборудване.
— С това поддържате живота й, така ли?
— Да.
Той стрелна с поглед Джули, която не отделяше очи от болната.
— Но тук все пак е хоспис, нали?
— Има различни хосписи — отвърна с леко притеснение сестрата. — Всичко зависи от желанията на близките на пациентите. — Погледна надолу и добави: — Но това няма да продължи дълго, независимо дали апаратурата е включена или не…
— Значи близките й са поискали командно дишане? — попита Роби.
— Не мога да ви отговоря. Тези неща са лични. Не виждам какво общо имат с някакво военно разследване. — В гласа й се долови леко раздразнение.
Джули пристъпи към перваза на прозореца и вдигна една снимка.
— Това ли са близките й?
Сестрата й хвърли любопитен поглед и се обърна към Роби.
— Представихте се като служител на Министерството на отбраната. Но защо това дете е с вас?
— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Роби, а жената неволно облиза устните си.
Джули показа снимката на Роби и каза:
— Баща ми е служил в един взвод с госпожа Ван Бойрън. Надявах се да науча от нея нещо повече за миналото му.
— Наистина ли, миличка? — проясни се лицето на сестрата. — Да, на снимката е тя със семейството си. Имаше и други, но дъщеря й и съпругът й започнаха да ги прибират. Наясно са, че краят наближава.
Роби пое снимката. На нея беше Ван Бойрън в окичена с ордени униформа. Мъжът до нея вероятно беше съпругът й. От другата й страна стоеше момиче на възрастта на Джули.
— Това е мъжът й, така ли?
— Да. Джордж ван Бойрън. И дъщеря й Брук-Александра, която днес е доста по-голяма, разбира се. Снимката е правена преди години. В момента тя учи в колеж.
— Значи я познавате?
— О, да, редовно ни посещава. Хубаво момиче, което много страда за майка си.
— А съпругът й?
— И той идва редовно. Отчаян е. Изправят се срещу всичко това едва на петдесет, представяте ли си? За някои от нас животът не е справедлив!
— Посещават ли я и други хора?
— Малко. Всъщност не знам с точност, защото дежуря и в другите крила.
— А имате ли журнал за посетители?
— Да, на рецепцията. Но не всички се регистрират.
— Защо?
— Ние не сме строго охранявано заведение — малко припряно отвърна сестрата. — Обикновено посетителите са доста разстроени. Някои забравят да се регистрират, а други се разписват за цялата група. Но ние сме длъжни да проявяваме разбиране към тях. Те все пак идват тук, за да изразят обич, уважение и подкрепа за близките си.