— Разбирам — кимна Роби. — А тя откога е тук?
— От четири месеца.
— Много ли е това?
— Имаме хора, които остават при нас по-дълго време, други по-кратко. Тук няма определен срок за престой. Допреди две седмици госпожа Ван Бойрън съвсем не изглеждаше така, както днес. В нейния случай влошаването настъпи доста бързо.
— Но апаратът ще поддържа живота й, докато е включен, нали? Искам да кажа, дори и когато вече не може да диша самостоятелно?
— Нямам право да говоря за това, повярвайте ми. Законът не го позволява.
— Опитвам се да разбера ситуацията, нищо повече.
— Вижте — рече притеснено сестрата, — по принцип в заведения като нашето не се предвижда използването на животоспасяваща апаратура. Тук хората си отиват с достойнство. Ние не лекуваме болести, а още по-малко поддържаме живота им по изкуствен начин.
— От това следва, че използването на апарат за командно дишане е необичайно, така ли?
— Да. То може да доведе до отнемане на лиценза ни и до прехвърляне на пациента в болница или друго подходящо заведение.
— Тогава защо сте го поставили? — попита Роби. — Тя има ли шанс да се оправи?
— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа. Но истината е, че понякога роднините на нашите пациенти започват да хранят прекомерни надежди. Или пък просто осъзнават, че техните близки не са за хоспис, а по-скоро за болница.
— Разбирам.
— Трудно е да гледаш как умира близък човек — обади се Джули.
— Да, много е трудно — кимна сестрата. — А сега моля да ме извините, но имам доста работа около моята пациентка.
— Казахте, че съпругът й идва редовно, нали?
— Да, макар и в странни часове. Колежът на дъщеря й е в друг щат и затова тя идва по-рядко.
— Случайно да знаете къде работи съпругът й?
— Не, съжалявам.
— Предполагам, че лесно ще разбера това — небрежно подхвърли Роби.
Сестрата погледна Джули, която не откъсваше очи от Елизабет ван Бойрън.
— Съжалявам, че не може да ти каже нищо за татко ти, миличка…
— И аз.
Джули пристъпи към леглото и докосна ръката на Ван Бойрън.
— Съжалявам — прошепна тя, после се обърна и излезе от стаята.
Роби подаде картичката си на сестрата.
— Звъннете ми, ако съпругът й се появи — каза той, хвърли последен поглед към леглото и последва момичето.
84
Роби отвори вратата на Джули, а след това седна зад волана, щракна предпазния колан и се обърна към Ванс.
— Не научихме нищо ново от визитата при Елизабет ван Бойрън — съобщи й той. — Жената не може да говори. Не й остава много време на този свят.
— А какво стана при Сигъл? Не ми каза почти нищо след посещението си в банката.
— Бил разговарял с Лио Брум, но преди повече от десет години. Изобщо не знаел, че Къртис Гети и Джеръм Касиди живеят в района. Мисли само за две неща: кога ще хване рак и кога ще го изхвърлят от работа. Не виждам как може да се вписва във всичко това, освен ако не е гениален лъжец.
— Следователно ни остава само Джеръм Касиди — каза Ванс.
— Той живее в Арлингтън, нали?
— Така пише в документите.
— Нещо подозрително, докато ни нямаше?
— Нищо.
— Тогава да вървим.
Заради натоварения трафик пътуването до Арлингтън им отне повече от час. Наближаваше обед, когато Роби най-сетне откри свободно място за паркиране и се обърна към Ванс.
— Сигурна ли си, че това е мястото?
Тя вдигна листа пред очите му. И тримата се обърнаха да огледат сградата, пред която бяха спрели.
— Бар грил — каза Джули.
— Но над него има и стаи — вдигна глава Роби. — Може би Касиди живее в някоя от тях.
— Сега е мой ред — промърмори Ванс и разкопча колана си.
Роби бързо се огледа. Намираха се в гъсто застроен квартал, както почти навсякъде в Арлингтън. Магазините и жилищните сгради бяха плътно наблъскани едни до други, без никакво пространство между тях. Улиците бяха тесни, почти без места за паркиране, но с достатъчно удобни за наблюдение извивки и закътани местенца.