Един от начините да попаднеш в капана, който сам си заложил.
Институцията, за която работеше Роби, имаше конкретна и ясна политика по отношение на оперативните работници, заловени по време на мисия. Никой никога нямаше да признае, че Роби е работил за правителството на Съединените щати. Нямаше да се вземат никакви мерки за спасяването му. Тази позиция беше коренно противоположна на девиза на морската пехота „Един за всички, всички за един“. В света на Роби всеки се грижеше сам за себе си.
При всяка мисия той си изготвяше собствен план за изтегляне в случай на провал. Сам, без чужда помощ или някакви предварителни указания. За щастие, никога не се беше налагало да прибягва до него просто защото нямаше провал. Поне досега. Което не означаваше, че това няма да му се случи още на следващия ден.
Заслугата за изготвянето на собствените планове за изтегляне беше изцяло на Шейн Конърс. Той научи Роби как да действа в такива случаи, признавайки мимоходом, че знае за какво става въпрос от една операция в Либия, която се провалила по независещи от него причини.
— Няма кой да ти помогне освен самият ти, Уил — каза му Конърс.
През всичките години, които последваха, Роби помнеше тези думи и вероятно щеше да ги помни, докато е жив.
Огледа апартамента си. Обитаваше го от четири години, защото му харесваше. В квартала имаше много ресторанти, до които можеше да стигне пеша. Имаше и доста магазини, които се различаваха от големите търговски вериги. Той се хранеше предимно навън. Обичаше да седи на някоя маса, откъдето можеше да наблюдава минувачите. В някаква степен се чувстваше като студент, който изучава обществото. И който по тази причина беше все още жив. Умееше да разчита лицата на хората дори когато получаваше възможност да ги зърне само за миг. Но това не беше вродена дарба, а търпеливо изградено умение, подобно на всички останали качества, които притежаваше.
В приземието на блока имаше фитнес, който Роби посещаваше редовно. Там поддържаше физическата си форма, трупаше мускули и упражняваше техниките, които се нуждаеха от упражнения. Беше единственият посетител на залата. На други места тренираше техниките с оръжие и останалите умения, които имаха пряка връзка със занаята му. Там използваше и партньори.
Всичко това не беше лесно, когато човек е на четирийсет години.
Раздвижи шийните си прешлени във всички посоки и беше награден с очакваното пропукване.
Навън се затръшна врата. Той пристъпи към шпионката и успя да зърне съседката, която буташе колелото си по коридора. Жената от купона, която работеше в Белия дом. Пътуваше до местоработата си с обикновени дънки, които вероятно сменяше там с делово облекло. Винаги беше първата, която напуска блока. С изключение на случаите, в които Роби я изпреварваше по неотложни причини.
А. Ламбърт.
Това беше името, изписано на пощенската й кутия във входното фоайе. От служебната справка беше научил, че „А.“ означава Ан.
На неговата пощенска кутия беше изписано само Роби. Без инициал за първото име. Нямаше представа дали хората се учудват на това. Вероятно не.
Тя беше около трийсетгодишна, висока и слаба, с руса коса. Веднъж, малко след появата й в блока, той я зърна по шорти. Имаше слаби и дълги бедра, които едва забележимо се докосваха в коленете. Красиви и изящни черти на лицето, с малка бенка под дясната вежда. По-късно стана неволен свидетел на спора й с някакъв съсед, който не одобряваше правителството. Отговорите й бяха резки и компетентни — нещо, което го впечатли.
Оттогава започна да мисли за нея като за „А.“. Нищо повече.
Изчака я да влезе в асансьора заедно с колелото, отдръпна се от вратата и се прехвърли до един от прозорците, които гледаха към улицата. Минута по-късно тя излезе от блока, метна раницата на гърба си и възседна велосипеда. Той гледа след нея, докато зави зад ъгъла и рефлекторните ленти на раницата и каската й изчезнаха от погледа му.
Следващата спирка: Пенсилвания Авеню 1600. Беше четири и половина сутринта.
Роби обърна гръб на прозореца и огледа апартамента, в който живееше. Нищо в него не издаваше с какво се занимава. Официалната му версия беше желязна и предлагаше отговор на всички въпроси, които някой би задал. Въпреки това апартаментът беше съвсем безличен, без почти никакви лични вещи, издаващи предпочитанията на обитателя му. Самият той беше оставил на други хора да изградят миналото му, поставяйки навсякъде снимките на хора, които той не познаваше, но които играеха ролята на роднини и приятели. Освен тях част от стандартната процедура задължително включваше и някое „хоби“ — ракети за тенис, ски, книги по филателия или някакъв музикален инструмент. Мебелировката се изчерпваше с легло, няколко стола, купчина книги, които действително четеше, лампи, маси, кът за хранене, баня и тоалетна.