Следващата спирка беше хосписът. Дойде тук, защото при предишната си визита беше забравил нещо важно. Журнала за посетителите.
Рецепционистката му го предостави без много въпроси и отиде да си върши работата. Това му позволи да снима без никакви затруднения страниците за последния месец. После прибра телефона в джоба си и тръгна към стаята на Елизабет ван Бойрън.
Ситуацията в нея не беше претърпяла промяна. Жената продължаваше да лежи на леглото с дебела тръба в гърлото. През прозореца проникваха лъчите на залязващото слънце, които осветяваха саксиите с цветя и семейната снимка на перваза.
Но въпреки това тя умираше. Все още беше вкопчена в живота, вероятно защото беше боец и това бе част от психиката й. А респираторът не й вредеше, макар да не вършеше кой знае каква работа. На даден етап семейството й трябваше да вземе решение кога да го спре.
Онази сестра беше права: това не беше място за лечение или поддържане на живота. То бе създадено да помага на хората да умрат достойно. Сред удобства и душевен покой.
Но жената в леглото не приличаше на човек, който умира в покой. Трябваше просто да я оставят да си отиде. Да се прехвърли на по-добро място.
Роби взе снимката и я вдигна пред очите си. Хубаво семейство. Александра ван Бойрън беше красива, с мека тъмна коса и игрива усмивка. Камерата беше успяла да хване енергията в очите и тялото й. Таткото изглеждаше малко недодялан, тъжен и примирен. Сякаш вече усещаше какво ще поднесе съдбата на любимата му съпруга в близко бъдеще.
В един момент от живота си самият Роби беше пожелал да има такова семейство. Разбира се, това желание отдавна беше отминало, но понякога той все още си мислеше за него. И в този момент в съзнанието му изплува лицето на Ани Ламбърт. Изненадан, той тръсна глава, за да го прогони. Изобщо не можеше да допусне, че такова нещо е възможно.
Излезе навън и пое към Арлингтън под лъчите на залязващото слънце.
Целта му отново беше онзи каубойски бар, построен от Джеръм Касиди. Този път се придвижваше значително по-бързо и малко преди пет закова колата пред заведението. Влезе вътре, поръча си бира и попита за Касиди. Човекът се появи няколко минути по-късно. Приближи се към Роби с несигурно изражение и огледа чашата бира пред него с такова внимание, сякаш съдържаше тротил, който всеки момент щеше да избухне.
— Искам да поговорим — рече Роби.
— За какво?
— За Джули.
— Какво за нея?
— Възнамеряваш ли да й съобщиш, че си й баща?
— Ела да седнем — промърмори Касиди и го поведе към едно от ъгловите сепарета. В заведението имаше не повече от петнайсетина клиенти. — Ранните пиячи идват някъде около пет и половина — каза той, след като се настаниха. — Към седем тук вече ще бъде претъпкано. Към осем ще има място само за правостоящи край бара, но в единайсет и половина всичко приключва. Хората във Вашингтон се забавляват здраво, но и здраво работят. Особени онези, които носят униформи.
Роби държеше с две ръце халбата си, но не отпиваше. Чакаше Касиди сам да натисне спусъка и да изстреля отговора на въпроса му. Касиди най-сетне се облегна назад и опря длани на масата.
— Първо ми кажи как, по дяволите, разбра.
— Никой не пише купища писма до „приятели“. Особено пък ако са от мъжки пол. Ти не си харчил време и пари само за да ги откриеш. Видях как светна лицето ти, когато видя Джули. Не си я виждал от бебе, но веднага разбра коя е. Всъщност не беше чак толкова трудно да навържа нещата. Особено след като попаднах на една твоя снимка отпреди двайсет години, на която си в униформа. Джули наистина прилича повече на майка си, но е взела и доста от теб.
Касиди изпусна дълбока въздишка и кимна.
— Мислиш ли, че знае?
— Не. Има ли някакво значение за теб?
— Може би.
— Значи мислиш да й съобщиш?
— А според теб трябва ли?
— Защо най-напред не ми разкажеш какво се е случило?
— Няма много за разказване. И аз нямам причини да се срамувам. Обичах Сара. Но това беше, преди да се омъжи за Къртис. Тя също ме обичаше. После се появи Къртис. Допаднаха си на мига. Любов от пръв поглед, много по-силна от нашата. Не се почувствах обиден, защото не обичах Сара по начина, по който я обичаше Къртис. Освен това той ми спаси живота. Беше добро момче, заслужаваше малко щастие.