— Добре, да вървим — кимна той.
Придвижването до Овалния кабинет отне известно време и включваше прекосяване на Розовата градина. Тя представляваше няколко стъклени оранжерии, изградени още по времето на Теди Рузвелт. Докато крачеха през нея, Роби си спомни, че и по Рузвелт бяха стреляли, но по време на предизборната му кампания. От смъртта го спасило дебелото тефтерче с поредната реч, пъхнато във вътрешния джоб на сакото му. То беше отнело голяма част от кинетичната енергия на куршума и президентът дори произнесъл въпросната реч въпреки обилния кръвоизлив от раната в гърдите си. Приел да го закарат в болница едва след края на митинга.
Отдавна вече не издигат за президенти хора като него, помисли си Роби.
И така, Рузвелт беше оживял. Както и сегашният президент благодарение на неговата сръчност и умения. И на голяма доза късмет. Който много приличаше на онова тефтерче с предварително написаната реч.
Президентът седеше зад писалището си. Лявата му ръка беше обездвижена от плътна превръзка. Стана в момента, в който зърна Роби. Беше сменил смокинга с бяла риза и черен панталон. Все още беше мъничко разтърсен, но това не пролича от здравото му ръкостискане.
— Тази вечер вие спасихте живота ми, агент Роби — обяви той. — Исках да ви благодаря лично за това.
— Радвам се, че сте добре, господин президент.
— Не мога да повярвам, че това беше дело на човек от близкото ми обкръжение. Мисля, че се казваше Ани Ламбърт. Съобщиха ми, че в досието й няма абсолютно нищо, което да загатва за подобни намерения.
— Да, това беше изненада за всички — кимна Роби.
И най-вече за мен.
— Но как успяхте да разберете, че е именно тя?
— Беше взела наркотик за отпускане на нервите. Като терористите самоубийци, преди да се взривят. Зениците й бяха необичайно разширени.
— Била е дрогирана, но това не й е попречило да стреля точно?
— Има химикали, които отпускат нервите, но не влияят върху останалите сетива, сър. Някои от тях дори те правят още по-добър стрелец. Предполагам, че тази вечер дори най-надареният убиец би се почувствал изнервен.
— Защото би бил наясно, че няма начин да се измъкне и със сигурност ще умре — добави президентът.
— Точно така, сър. Освен това тя беше много близо до вас. Само на няколко крачки. Точността е от огромно значение, разбира се, но в случая най-важното беше бързината.
Фактически тя беше по-бърза дори от мен, призна в себе си Роби. Пистолетът й се бе появил със смайваща бързина. С едно-единствено движение се прицели, стреля и се извърна към следващата мишена. За цялото това време той успя да произведе само един изстрел. Разбира се, като изкрещя преди това, позволявайки на най-близкия до президента агент да го изтласка встрани и да го спаси от смъртоносния куршум.
— Казаха ми, че щях да съм мъртъв, ако охраната не беше ме изблъскала встрани — сякаш отгатна мислите му президентът. — Но без вашето предупреждение това нямаше да стане.
— Жалко, че не успях да я спра, преди да стреля, сър.
Президентът се усмихна и вдигна бинтованата си ръка.
— Това ще ми остане спомен за цял живот, агент Роби.
— Да, сър.
Вече искаше да си тръгне, да бъде сам. Да скочи в колата и да кара безцелно, докато му свърши горивото.
— По-нататък ще измислим и нещо по-специално за вас — добави президентът. — Още веднъж ви благодаря за жертвоготовността.
— Високо ценя това, сър. Но мисля, че не е необходимо.
— Първата дама също иска да ви поднесе своите благодарности.
Сякаш чакала тези думи зад вратата, съпругата на президента безшумно се появи в кабинета. Лицето й беше бледо, а в очите й все още се четеше ужасът от преживяното.
— Много съм ви признателна, агент Роби — промълви тя. — Никога няма да ви се отплатим за това, което направихте за нас.
— Не ми дължите нищо, госпожо. И на двамата ви желая всичко най-хубаво.
Минута по-късно Роби крачеше по коридора. Имаше чувството, че не можеше да диша — сякаш беше под вода. Синия го настигна във вестибюла, демонстрирайки забележителна скорост на придвижване.
— Къде отиваш? — попита той.
— Някъде по-далече от тук.
— Слава богу, че всичко свърши.
— Мислиш ли?
— А ти?