След трийсетина минути спряха пред някаква бариера. Разбира се, това не беше онова частно летище. Би било прекалено елементарно. Вратите на хангара се разтвориха да приемат микробуса и бързо се плъзнаха обратно.
Самолетът вътре също беше друг, по-малък от частния Боинг 767 на Талал. Приличаше на Еърбъс А320. Богаташът притежаваше два самолета като тези, с които гражданските авиокомпании превозваха стотици хора едновременно.
Изблъскаха го от микробуса. В отсъствието на свидетели отношението към него стана доста по-грубо. Вече беше изцяло в тяхна власт и той не се изненада от ритника в гърба, който го повали на цимента.
Младежът подхвърли нещо на фарси на мъжа, който го беше ритнал. Роби бавно се изправи на крака.
— Кажи му, че удря като по-малката ми сестра — подхвърли той. — Ако иска да усети какво означава да му сритат задника, нека опита пак — но този път с лице срещу мен.
— Ако му кажа това, Абдула ще те убие — поклати глава младежът.
— Няма да ме убие, защото ще развали удоволствието на Талал. И най-вероятно ще умре.
— Наистина ли мислиш, че всичко това е заради нечие удоволствие?
— Поне за него. За мен не чак толкова.
— Ти провали един великолепен план.
— Не. Просто попречих на един маниак да прецака света.
— Мога да оспоря това твърдение точка по точка.
— Не ми пука какво можеш и какво не. Къде са агент Ванс и Джули Гети?
— Може да са мъртви.
— Може, но не са.
— Откъде си толкова сигурен?
— Пак опираме до удоволствието. Убеден съм, че Талал умира да го изпита в момента.
— Имаш право — обади се един глас зад гърба му.
Роби се обърна и видя как принц Халид бин Талал слиза по стълбичката на самолета си.
98
Талал се насочи към Роби. С приближаването на нощта вътрешното осветление в хангара се беше включило автоматично. Дъждът продължаваше да трополи по ламаринения покрив. През широките прозорци на горното ниво се виждаха натежалите от влага облаци.
Талал спря на около три метра от него. Вместо традиционната роба беше облякъл стилен костюм с жилетка, който правеше огромното му тяло по-прилично.
— Така изглеждаш по-слаб от двойника си, Талал — небрежно подхвърли Роби. — Или поне не толкова разплут…
— Ще ме наричаш принц Талал — сбърчи вежди арабинът.
— Къде са Ванс и Джули, принц Талал?
Талал кимна на хората си и двете се появиха от далечния край на хангара. Лицето на Ванс беше подпухнало, покрито с морави петна. Крачеше трудно, като човек, който изпитва силни болки. Джули имаше синини под очите. Дясната й ръка беше извита под неестествен ъгъл. Накуцваше с левия крак. Роби се задави от гняв, който овладя с цената на неимоверни усилия. Трябваше да остане спокоен за това, което предстоеше.
Талал изчака да се приближат и щракна с пръсти. Мъжете, които ги придружаваха, се отдръпнаха встрани.
— Съжалявам за всичко това — промълви Роби, поглеждайки първо Ванс, после Джули.
Те го гледаха и мълчаха. Роби се извърна към Талал.
— Слава богу, че единствената жертва беше твоят човек. Президентът е жив и здрав.
— Засега, приятелю, засега — поправи го арабинът и на лицето му изплува нещо като усмивка. — Ти я познаваше, нали? При това доста интимно, ако съдим по онези снимки.
— Какви снимки? — рязко попита Ванс.
— Знам, че това беше игра за теб, Талал — изръмжа Роби. — Но не и за мен.
— Бих могъл да ти простя, че се опита да ме убиеш — размаха пръст принцът. — Бих могъл да ти простя дори за проваления план да отстраня хората, които водят света към катастрофа. Но не мога да ти простя за неуважението. Името ми е принц Талал!
Силен удар в гърба повали Роби на пода. Той се надигна и неволно се намръщи от болката в ребрата. После погледна нападателя си. Абдула беше най-едрият от горилите, а изражението на лицето му — най-свирепо от всички.
— Очевидно и приятелят ми Абдула не одобрява непочтителното ти поведение — подхвърли принцът.
Абдула отвърна с лек поклон и се изплю в краката на Роби.
— Очевидно — кимна Роби, стрелна с поглед Ванс и Джули и добави: — Вече съм тук, следователно можеш да ги пуснеш…
— Това стана невъзможно от мига, в който кракът ти стъпи в Танжер, и ти отлично го знаеш! — отсече Талал.