— Май нямам нищо против — колебливо кимна момичето.
Роби погледна Касиди и се усмихна.
— Желая ви приятно прекарване.
— Благодаря, агент Роби. Благодаря ти от сърце.
Двамата с Ванс се обърнаха и излязоха. Джули ги настигна още преди да се приближат до колата.
— Тази история е пълна нелепост! — обяви тя. — Искам да знам какво всъщност се случва!
— Казах ти истината — отвърна Роби. — Той действително ти е роднина. Много е обичал родителите ти. И теб ще обича по същия начин. Освен това е богат и ще ти осигури добър живот.
На лицето на Джули се появи лека усмивка.
— Ела да ме вземеш след два часа — обяви тя.
— Добре.
В ръката й се появи малък флакон.
— Паралитичният газ, който ми даде преди време — поясни тя. — Ще го задържа за всеки случай. Да не вземе да се окаже някой мръсник…
След тези думи се обърна и изчезна в бара.
— Жал ми е за онзи, който ще я накара да побеснее — промълви с уважение Ванс.
— А на мен не. Всеки получава това, което е заслужил.
Качиха се в колата.
— Мислиш ли някога да й разкажеш истината за Касиди? — погледна го тя.
— Не.
— Така и трябва.
Роби включи на скорост и потегли.
— Добре ли си? — докосна рамото му тя.
— Добре съм.
— Не ми се ще да те връщам назад, но какво искаше да каже Талал, когато…
Роби намали скоростта и се обърна да я погледне.
— Няма значение — извърна глава тя. — Значи разполагаме с два часа. Искаш ли да хапнем?
Докато се хранеха, обсъждаха някои неща, които биха могли да направят заедно. Но той почти не я слушаше. После се сбогуваха.
— Ако продължаваш да ми спасяваш живота, като нищо ще развия комплекс за малоценност — подхвърли Ванс, докато слизаше от колата.
— Около теб няма нищо малоценно, Ники — промълви той. — Ти си на първо място в списъка ми.
— Никога не съм те разбирала напълно, Роби — рече с въздишка тя. — Но винаги съм се стремяла да го направя. Не е ли глупаво?
— Мисля, че ще имаш този шанс — отвърна с лека усмивка Роби.
— Запомни си думите!
В уречения час Роби прибра Джули и я закара в апартамента, който федералните власти й бяха отпуснали за временно ползване. Той вървеше в комплект с иконом с пистолет на кръста, който приличаше на човек, способен да срита задниците на натрапници от всякакъв калибър.
— Сбогом завинаги, така ли? — попита Джули с ръка върху дръжката на вратата.
— Ти искаш ли да е така?
— А ти?
— Аз не — отвърна искрено той.
— Но не си сигурен…
— Не искам никога повече да страдаш заради мен.
— Животът е такъв, какъвто е, Уил. Просто го приемаш.
— Това е и моята философия.
— Откъде мислиш, че съм го научила? — усмихна се тя и закачливо го побутна по рамото. — Благодаря ти за всичко. Адски много ти благодаря.
— Мисля, че аз ти дължа много повече, отколкото ти на мен.
— Нека е поравно, става ли?
Момичето протегна ръце и го прегърна. Той се поколеба за миг, после го притисна в обятията си.
Джули слезе от колата и бавно тръгна към апартамента. Обърна се да му помаха, а след това запрескача стъпалата нагоре въпреки накуцващия крак.
Още си е дете, помисли си той, докато я гледаше как се отдалечава и изчезва във входа.
Беше убеден, че раните й ще зараснат. Поне физическите. А може би и душевните с течение на времето.
За себе си обаче не можеше да каже същото.
В съзнанието му се появи образът на Ани Ламбърт. Бурно и неочаквано, сякаш изстрелян от ракетна установка. Преживя всеки миг, който бяха прекарали заедно. Всяка дума, която си бяха разменили. Всяка мисъл за нещо общо помежду им, която му беше минала през главата.
Но тя се оказа убиец. Също като него. С тази разлика, че той го беше избрал по собствена воля. Докато тя не бе имала никакъв избор. Тогава кой от двамата беше по-виновен?
Джули беше права. Животът беше такъв, какъвто е — просто го приемаш. Той не предлагаше комфорт, не щадеше чувствата. Не ограничаваше болката, но и не слагаше таван на щастието.
Това бе неговият свят. Роби беше такъв, какъвто е. Не можеше да се промени. Той не беше невинен.