— Няма ли да имаме същия проблем и от тази страна? — попита тя. — Ами ако ни чакат долу?
— Няма да стигнем до долу.
Спряха на третия етаж и той надникна през прозореца, от който се излизаше на стълбата. Разтвори ножа си и го използва срещу простия механизъм за залостване.
После вдигна рамката.
— Ами ако някой живее тук? — просъска Джули.
— Ще се извиним най-любезно и ще си тръгнем — отвърна той.
Но апартаментът беше празен.
Прекосиха го на пръсти, излязоха в коридора и се насочиха към вътрешното стълбище. След няколко минути се озоваха под открито небе, но от другата страна на блока. Отминаха няколко преки, преди Роби да й направи знак да спре.
— Следяха те — съобщи й той. — Някъде по тебе трябва да има предавател.
— Откъде знаеш?
— Открих приемника в джоба на онзи тип. Счупих го, но трябва да прекъснем източника на сигнала. Отвори раницата си.
Тя се подчини и Роби бързо я прерови. Чисти дрехи, торбичка с тоалетни принадлежности, фотоапарат, учебници, айпод, малък лаптоп, тетрадки, химикалки. Свали капачето на айпода и разгледа лаптопа, но не откри нищо необичайно. В крайна сметка затвори раницата и й я подаде.
— Няма нищо.
— Значи буболечката е някъде по теб — подхвърли тя.
— Невъзможно — тръсна глава Роби.
— Сигурен ли си?
Той понечи да кимне, после изведнъж спря и измъкна миниатюрната камера от джоба си. Свали капачето и веднага забеляза същата синя лампичка, която вече познаваше.
— Видя ли? — тържествуващо се усмихна Джули. — Бях права.
— Вярно — омърлушено кимна той и побърза да изхвърли батериите и слушалките в първата кофа за боклук, която се изпречи на пътя им.
Не срещнаха нито едно такси. Всъщност той изобщо не предвиждаше използването на подобно превозно средство. Не искаше никой да знае къде се намира тайната му квартира. Само така можеше да бъде сигурен, че няма да я открият.
Плановете му бяха други. След известно време зърна някакъв пикап, паркиран пред затворена бензиностанция. Проникна в него без никакви затруднения и майсторски запали двигателя, допирайки две оголени жички. Джули остана на тротоара и той се наведе през седалката.
— Решаваш да продължиш сама, така ли?
Тя не отговори. Пръстите й нервно опъваха презрамките на раницата. Той бръкна в джоба си и й подаде флакончето с лютив спрей.
— В такъв случай ще имаш нужда от това.
Тя го пое, но после се качи в кабината и решително затръшна вратата. Роби включи на скорост и потегли бавно и внимателно. Скърцането на гуми посред нощ можеше да привлече внимание, от което в момента не се нуждаеха.
— Защо промени решението си? — попита той.
— Лошите не връщат оръжията, които са отнели — промълви тя, помълча малко и добави: — Освен това ти ми спаси живота. Два пъти.
— Така си е — кимна той.
— Ясно е, че някакви хора ме преследват — промърмори тя. — Но кой преследва теб?
— Имам отговор на този въпрос — отвърна той. — Но няма да го споделя, защото това ще се отрази на бъдещето ти.
— Изобщо не съм сигурна, че имам някакво бъдеще.
След тези думи момичето се облегна назад и вдигна глава по посока на движението.
— За кого си мислиш? — тихо попита Роби.
Тя премигна, за да прогони сълзите си.
— Не ме питай, Уил.
— Добре — кимна той и увеличи скоростта.
Нощта беше изпълнена с трагични събития, но той имаше мрачното предчувствие, че нещата ще станат още по-лоши.
19
Роби отби пред един денонощен магазин, за да купи храна. Половин час по-късно фаровете на пикапа осветиха оградата на малка ферма. Той спря пред нея и погледна към съседната седалка.
Очите на Джули бяха затворени, но след като стана свидетел на реакцията й срещу нападателя в автобуса, Роби изобщо не беше сигурен, че тя спи. Не я докосна, защото нямаше никакво желание да получи порция лютив спрей в лицето.
— Пристигнахме — кротко обяви той.
Очите й се отвориха. Не се прозя, не се протегна, не разкърши рамене, както правят повечето хора. Просто се събуди.
Роби беше впечатлен. Той също се събуждаше по този начин.