— Какво е това място? — попита тя.
Бяха прекосили тясна, покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше дървета с жълтеещи листа. Алеята свършваше пред дървена къщичка, боядисана в бяло. Входната врата беше черна, също като двата прозореца отстрани на малката веранда. Отзад се издигаше внушителен хамбар, доста по-висок от самата къща.
— Безопасно — отвърна той. — Поне дотолкова, доколкото позволяват обстоятелствата.
Джули огледа тъмната грамада на хамбара.
— Някогашна ферма… или нещо подобно?
— Нещо подобно. Преди много време. Гората постепенно е погълнала нивите.
Това беше резервното убежище на Роби в случай на провал. Различно от секретните квартири, които бяха грижа на работодателя му. Защото беше лично негово, макар че се водеше на името на фирма фантом. Неоткриваемо за официалните власти.
— Къде сме?
— Във Вирджиния, югозападно от Вашингтон. Иначе казано, насред пущинаците.
— Къщата твоя ли е?
Роби включи на скорост и насочи пикапа към хамбара. Слезе да отключи вратата, а след това отново се върна зад волана и го вкара вътре. После грабна торбичката с продуктите и й кимна да го последва.
— Хайде.
Къщата имаше алармена система. Бипкането престана в момента, в който Роби набра кода, застанал така, че тя да не може да види кои бутони натиска. След това той се обърна и затвори вратата.
Притиснала раницата към гърдите си, Джули бавно се огледа.
— Къде ще спя?
Той махна към стълбите, които се виждаха в дъното на малкия коридор.
— Спалнята за гости е втората врата вдясно. Банята е срещу нея. Гладна ли си?
— По-скоро ми се спи.
— Добре, лека нощ — кимна той и хвърли изразителен поглед към стълбището.
— Лека нощ.
— И внимавай да не се напръскаш с лютивия спрей. Щипе здравата.
Тя сведе поглед към ръката, в която стискаше флакончето.
— Как разбра?
— По време на цялото пътуване го беше насочила към мен. Не те обвинявам. Хайде, върви да спиш.
Тя се подчини. Стъпките й бавно заглъхнаха нагоре по стълбите. Вратата на банята се затвори, резето изщрака.
Умно момиче.
Роби влезе в кухнята, прибра покупките и седна на кръглата маса срещу мивката. Постави револвера върху плота и включи джиесема си. Съгласно вътрешния правилник чипът на джипиеса беше отстранен. Защото можеше да действа и в двете посоки. Но той се беше погрижил да го обработи така, че да стане неизползваем. За всеки случай.
Бяха заподозрели, че ще откаже да застреля онази жена. И затова му бяха лепнали проследяващото устройство. Постановка още от самото начало. Прекрасно. Сега трябваше да отгатне защо. Натисна няколко бутона на клавиатурата и извади снимките, които беше направил в апартамента на убитата.
Името на шофьорската книжка беше Джейн Уинд, трийсет и пет годишна. Лицето й беше сериозно, без следа от усмивка. Не след дълго това лице щеше да се озове на металната маса в сградата на вашингтонската съдебна медицина. Силно обезобразено от куршума, който го беше пронизал. Щяха да направят аутопсия и на момченцето, което най-вероятно беше останало без лице, като се имаше предвид кинетичната енергия на куршума.
Роби погледна снимката на паспорта, а след това прелисти страниците и се наведе да разгледа печатите. Жената беше посещавала няколко европейски страни, сред които и Германия. В това нямаше нищо необичайно. Но беше ходила и на други места — Ирак, Афганистан и Кувейт, а те не бяха чак толкова обичайни.
Накрая разгледа и служебната й карта. Главен инспекторат към Министерството на отбраната на САЩ. Очите му се разшириха от учудване.
Тук вече съм прецакан. Тотално прецакан.
Използва телефона си да влезе в интернет и прегледа новинарските сайтове. Търсеше информация за смъртта на Уинд и взривяването на автобуса. За Уинд нямаше нищо. Може би все още не я бяха открили. Но инцидентът с автобуса вече беше намерил място в новините. Без почти никакви подробности. Роби очевидно знаеше много повече от репортерите, които все още се опитваха да разберат какво се е случило. Според тях властите не изключвали и технически проблем като причина за инцидента.
Нещата вероятно ще спрат дотук, помисли си той. Освен ако не откриеха доказателства за обратното. Среднощното взривяване на стар автобус и убийството на трийсетина души едва ли фигурираше сред набелязаните цели на някоя терористическа групировка.