— Може би.
— Но в такъв случай би трябвало да забележиш бомбата.
— Сигурно. Повечето бомби заемат голямо пространство. Наредени една до друга пръчки динамит, жици, батерия, детонатор. Но не забравяй, че аз го завързах здраво. Не е бил в състояние да задейства каквото и да било.
— Значи не е бил той.
— Напротив. Не е много трудно да се взриви един автобус. Може да не е било бомба, а само пресовка С-4 или семтекс, скрита някъде в дрехите му. Пълният резервоар свършва останалото. Запалителни изпарения, плюс достатъчно гориво за поддържане на огъня. Не е изключено и дистанционно взривяване. Самият аз съм склонен да мисля, че се е случило именно това, тъй като обездвижих напълно онзи тип. Около половината от камикадзетата в Близкия изток изобщо не задействат детонатора. Това се прави дистанционно от наблюдаващите операцията, скрити някъде на безопасно разстояние.
— Значи тяхната работа не е никак трудна — каза тя.
Роби си помисли за своя наблюдаващ, който беше разпоредил стрелбата, стоейки на безопасно разстояние.
— Склонен съм да приема, че е така — кимна той.
— Какво следва от всичко това?
— Следва, че нещо друго е взривило автобуса.
— Например?
— Една от възможностите е запалителен куршум в резервоара. Изпаренията пламват и… бум. Запаленото гориво свършва останалото.
— Аз не чух изстрел. А ти?
— И аз не чух. Може би се е слял с експлозията.
— Но защо им е трябвало да взривяват автобуса?
— А според теб как са открили, че си именно в него?
— Той се появи в последния момент, забързан — замислено промълви Джули и спря поглед върху лицето му.
Роби хареса този аналитичен тон. Самият той го използваше често.
— Вероятностите са две: или са му възложили задачата в последния момент и той е тичал да хване автобуса, или са те изгубили за известно време, но след това отново са те открили. — Замълча за момент, после подхвърли: — Кое от двете според теб?
— Нямам идея.
— Убеден съм, че имаш. Дори да е само предположение.
— А какво ще кажеш за онзи с пушката, който се появи на уличката?
— Той преследваше мен.
— Това го знам. Пъхнали са ти проследяващо устройство. Но защо те преследват?
— Вече ти казах, че не мога да обсъждам този въпрос.
— В такъв случай и аз ще ти кажа същото. Какво правим?
— Мога да те закарам до бензиностанцията. От там ще си повикаш такси или ще хванеш друг автобус за Ню Йорк. Или пък влак.
— Билетите за влак са поименни — каза тя.
— На твоя може да пише само Джули.
— А на твоя — само Уил — контрира тя. — Но това няма да е достатъчно, нали?
— Няма.
Замълчаха, гледайки се в очите.
— Къде са родителите ти? — попита след известно време той.
— Кой е казал, че имам родители?
— Всеки има. Животът го изисква.
— Имах предвид живи родители.
— А твоите са мъртви, така ли?
Тя отмести поглед. Пръстите й си играеха с дръжката на чашата.
— Няма смисъл да го обсъждаме.
— Да отидем ли в полицията?
— Това ще ти помогне ли? — попита тя.
— Имах предвид теб.
— Не, няма да ми помогне.
— Но аз бих могъл, стига да ми обясниш какво става.
— Ти вече ми помогна и аз ти благодаря. Но не виждам какво повече можеш да направиш.
— Защо беше тръгнала за Ню Йорк?
— За да се махна от тук. А ти?
— Така ми беше удобно.
— Не и на мен.
— Значи си била принудена. Защо?
— Това е поверително. Знаят само тези, които трябва да знаят. А ти не си сред тях.
— Хей, какви са тези приказки? Да не си шпионка?
С крайчеца на окото си забеляза новите кадри, които се появиха на телевизионния екран. От входа на жилищен блок изнасяха два трупа в затворени чували. Единият голям, другият съвсем мъничък. Млад репортер вземаше интервю от говорителката на Вашингтонската полиция.
— Жертвите са майка и син — обяви униформената жена. — Вече са идентифицирани, но няма да съобщим имената им, преди да информираме техните близки. Работим по няколко версии. Умоляваме всеки, който разполага с информация за това престъпление, да се свърже с нас.
— Вярно ли е, че следствието е поето от ФБР? — попита репортерът.
— Убитата е била държавна служителка. При такива случаи участието на Бюрото е стандартна процедура.