— Защо е била набелязана за мишена?
— Виж какво, Роби. Решението относно твоето бъдеще може да бъде променено. Това ли искаш?
— Съмнявам се, че има значение какво искам.
— На практика има. Не искаме да те загубим. Смятаме те за ценен кадър.
— Благодаря. Къде е моят наблюдаващ?
— Премина на друга работа.
— Искаш да кажеш, че и на него сте му видели сметката?
— Не играем тези игри, Роби. И ти прекрасно го знаеш.
— Май нищо не знам.
— Нещата са такива, каквито са.
— Ако си го повтаряш достатъчно дълго, може и да си повярваш.
— Ние сме в процедура по ограничаване на щетите, Роби. Трябва да се включиш и ти.
— Не мисля, че вече ще мога да работя с вас.
— Трябва да загърбиш всичко, което се случи снощи. Всъщност това е задължително.
— Нека те попитам нещо друго. Ти ли изпрати убиеца по петите ми? Онзи с пушката, който се появи на задната уличка? Вероятно лицето му все още носи следи от подметките ми. Може би все още е там в безсъзнание.
— Не е от нашите. Мога да ти се закълна в това. Ако ми опишеш мястото, ще пратя хора да го проверят.
Роби не му повярва, но това беше без значение. Описа в детайли мястото на инцидента, но не добави нищо повече.
— Какво искаш от мен? Нови мисии? Не, мерси. Не съм в настроение. Може би следващия път ще ме накарате да ликвидирам някой скаут.
— В момента тече разследване на смъртта на Джейн Уинд.
— Предполагам.
— Води го ФБР.
— Сигурно.
— Искаме ти да си нашата връзка с тях.
През главата на Роби бяха минали какви ли не сценарии, но този не беше сред тях.
— Не говориш сериозно.
Насреща се възцари тишина.
— Нямам никакво намерение да се забърквам — добави той.
— Ще бъдеш човек за връзка и нищо повече. Но ще играеш по начина, който искаме ние. Това е задължително.
— Защо изобщо ви трябва връзка с това разследване?
— Защото Джейн Уинд работеше за нас.
23
Роби бавно прибра телефона. Часът и мястото на срещата бяха уговорени. Погледна през пролуката в храстите в момента, в който на паркинга се появи таксито. Джули излезе от магазина с кутия цигари и бутилка сок в ръце.
Сигурно се е снабдила с карта, на която пише, че е на осемнайсет, веднага отгатна той.
Момичето се качи в таксито, което веднага потегли. Роби пое с мотора след него, придържайки се на петдесетина метра разстояние в трафика. Не се притесняваше, че ще я изгуби, защото беше пуснал в бърканите яйца един разтворим предавател. Той щеше да работи в продължение на двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлен от организма. Проследяващият монитор беше закачен на китката му. Той го погледна за миг и увеличи разстоянието между себе си и колата. Нямаше смисъл от ненужни рискове. Тя вече беше показала доста добра наблюдателност. Не биваше да се заблуждава от младостта й.
Таксито излезе на междущатска магистрала 66 и пое на изток към Вашингтон. В този час движението беше много натоварено. Сутрешният наплив на автомобили от запад към столицата беше огромен. На всичкото отгоре хората шофираха срещу слънцето, а надвечер поемаха обратно, отново със заслепяващото слънце в очите им. Това беше доста изнервящо.
Мотоциклетът позволяваше доста по-голяма маневреност и Роби почти не изпусна от очи таксито пред себе си. То слезе от магистралата, прекоси моста „Рузвелт“ и се насочи към естакадата, която щеше да го изведе на Индипендънс Авеню. Измъкнаха се сравнително бързо от туристическата зона с паметниците и се насочиха към по-малко привлекателните райони на Вашингтон.
Таксито спря на някаква пресечка със стари двуетажни сгради. Джули слезе, но вероятно беше помолила шофьора да я чака. Тръгна надолу по улицата, следвана на няколко метра от таксито. Спря пред една от къщите и направи няколко снимки с малкия си фотоапарат. Снима и околността, а след това се качи в таксито.
Роби запомни адреса и потегли след бързо отдалечаващата се кола. Десетина минути по-късно той разбра накъде се е насочила. Остана донякъде изненадан, но дълбоко в себе си я разбираше много добре. Момичето пътуваше към мястото, на което се беше взривил автобусът. Наложи се да слезе на две преки от него, тъй като районът беше отцепен с полицейски заграждения. Наоколо беше пълно с ченгета и федерални агенти. Очевидно взривът беше изненада за всички. Колко ли хапчета срещу киселини в стомаха бяха погълнали феберейците, помисли си Роби.