Той намери място да паркира мотора, свали каската си и продължи преследването пеша. Джули имаше преднина от стотина метра. Не се обърна нито веднъж. Това пробуди подозренията му, но той все пак продължи. Тя зави в някаква улица и Роби я последва. Не след дълго се озоваха в близост до мястото на експлозията. Оказа се, че районът е затворен дори за пешеходци. Полицията не желаеше гражданите да се мотаят сред евентуалните веществени доказателства. Роби успя да зърне оголения скелет на автобуса, около който неколцина работници монтираха нещо като голям параван с метални рамки.
Обърна се и огледа мястото, на което се беше приземил след експлозията. Все още нямаше идея къде е изчезнал пистолетът му и това го безпокоеше. Вдигна очи към околните сгради и потърси охранителни камери. След това огледа близкия светофар и банката на ъгъла. Монтираните пред нея банкомати със сигурност имаха вградени камери, но за щастие те бяха позиционирани от страната на взривения автобус и нямаше как да заснемат бягството им. Това означаваше, че за момента никой не подозира за съществуването на двама оцелели.
Вниманието му беше привлечено от жена около четирийсет, с яке и шапка на ФБР. Тъмна коса, красиво лице. Метър и седемдесет и пет, стройна, с тесния ханш и широките рамене на спортистка. Носеше обувки с дебела подметка, черен панталон и гумени ръкавици. Служебната й значка беше закачена на широкия колан редом с пистолета.
Жената разговаряше с няколко полицаи и свои колеги, които се държаха доста почтително. Вероятно беше специалният агент, получил задачата да ръководи разследването. Роби се оттегли в сянката на близкия вход и продължи наблюдението. Не изпускаше от очи нито жената, нито Джули, която най-сетне се обърна с гръб и започна да се отдалечава надолу по улицата. Той изчака няколко секунди и пое след нея.
24
Джули влезе в някакъв евтин хотел, притиснат между два празни блока. Роби спря мотора си отпред и погледна през витрината. Тя се регистрираше, използвайки кредитна карта.
Дали е на нейно име, запита се той. Ако е така, това би било конкретен сигнал за преследвачите й.
Минута по-късно тя се насочи към асансьора. Роби прекъсна наблюдението си, но това все още не означаваше, че е приключил с нея. Вдигна мотора на стойката му и влезе във фоайето. Човекът на рецепцията беше възрастен, със строга физиономия. От онези, които няма да нарушат правилата дори да им се наложи да загубят работата си.
— Дъщеря ми е отседнала при вас — обърна се към него Роби. — Докарах я тук, защото й предстои стаж в Конгреса. Предупредих я да използва своята карта „Америкън Експрес“, защото тази, която й дадох, беше хакната, но мисля, че е забравила. Опитах се да се свържа с нея по телефона, но явно го е изключила.
— Госпожицата току-що пристигна — резервирано отговори възрастният администратор. — Защо не я попитате сам?
— В коя стая е?
— Нямам право да ви давам подобна информация — каза човекът. — Забранено е.
На лицето на Роби се изписа раздразнението, което би изпитал всеки баща.
— Не бихте ли ми помогнали, сър? — попита той. — Никак не ми се ще данните й да попаднат в ръцете на някой кибер мошеник.
Човекът сведе поглед към входящия журнал пред себе си и кисело обяви:
— Това може да ми донесе големи неприятности.
Роби изпусна тежка въздишка и измъкна двайсетачка от портфейла си.
— Дали това ще ви помогне да се справите с неприятностите си?
— Едва ли — поклати глава онзи. — Но две такива със сигурност.
Роби прибави още една банкнота.
— Окей. Използваната карта е „Виза“, издадена на името на Джералд Диксън.
— Това съм аз — кимна Роби. — Но имам две карти на „Виза“. Може ли да видя номера?
— Можете, но срещу още една двайсетачка.
Роби демонстрира нужната доза възмущение, след което се съгласи. Един поглед му беше достатъчен, за да запомни цифрите. Джералд Диксън най-после попадна в плен.
— Така си и мислех — промърмори той. — Точно тази карта ми създава проблеми.
— Вече я използвах, човече — злорадо обяви хиената. — Нищо не мога да направя.
— Благодаря за нищото — промърмори Роби, обърна се и напусна хотела.
Разбира се, че щеше да открие кой е този Джералд Диксън, но засега беше доволен. Момичето беше в относителна безопасност. Това означаваше, че е време да обърне внимание и на своите проблеми.