— Не, този път беше кротка. До снощи, разбира се…
— Този път? — попита Роби и вдигна глава от бележките си. — Колко пъти са я изпращали при вас?
— Три.
— И защо си тръгваше?
— Не знам точно — отвърна Джералд. — Мисля, че се бяха появили родителите й. Служителката от Програмата май спомена, че вече те ще се грижат за нея, но не след дълго я изпращаха отново.
— Кога я видяхте за последен път?
— Снощи, малко след като й поднесох много вкусна вечеря — мазно рече Пати.
Роби с мъка потисна желанието си да извади пистолета и да стреля над главата й.
— А кога открихте, че е избягала?
— Днес сутринта, защото не слезе.
— Това означава ли, че не проверявате любимите си „пиленца“ през нощта?
— Тя беше изключително затворена — забързано отговори Джералд. — Не искахме да я безпокоим.
Роби се наведе и измъкна кутийката бира изпод стола.
— Мисля, че разбирам защо — хладно рече той и размаха длан пред лицето си. — Я по-добре отворете прозорците, че ще ме удушите с тая воня на трева.
— Ние не употребяваме наркотици — възмути се Джералд.
— А аз нямам представа чия е тази бира — размаха ръце Пати.
— Не съм си и помислил друго — мрачно кимна Роби. — Да ви се е обадила по-късно?
И двамата поклатиха глави.
— Допускате ли, че някой иска да й причини зло?
Семейството изглеждаше искрено изненадано от въпроса.
— Да не би да й се е случило нещо? — попита Джералд.
— Отговорете на въпроса. Да сте виждали непознати наоколо? Или подозрителни автомобили?
— Нищо подобно — отвърна Джералд. — В какво, по дяволите, се е забъркала? Да не е станала част от някоя банда?
Пати ахна и притисна длан към внушителния си бюст.
— Може ли и ние да сме в опасност?
— Не изключвам подобна възможност — отвърна Роби и затвори бележника си. — На някои хора им е все едно кого ще наранят. — Наложи му се да направи доста усилия, за да потисне усмивката си.
После стана и отмести възглавничката от стола си. Оказа се, че под нея се крие цяла лаборатория — торбичка от кока, няколко флакончета с кафява течност, две спринцовки с капачки и дебели ластици, използвани за стягане на вените и по-лесно инжектиране.
— Следващия път се постарайте да скриете тази аптека на по-закътано място — подхвърли той.
Домакините се вторачиха в пода, напълно лишени от дар слово.
Малко по-надолу по улицата Роби срещна някаква жена с плик в ръце, придружена от двама полицаи.
— Случайно да търсите семейство Диксън? — спря я той.
— Да. Кой сте вие?
— Обикновен гражданин, който иска да се увери, че на такива като тях никога повече няма да поверяват отглеждането на деца.
— Желанието ви вече е изпълнено — отвърна жената и размаха плика.
После решително продължи напред, следвана от полицаите.
Роби направи няколко крачки в противоположна посока, после спря, доловил сигналите на уреда, окачен на китката му. Джули Гети най-сетне се беше раздвижила. А той беше почти сигурен, че знае къде отива тя.
30
Джули се покатери по металната решетка за бръшляна и бутна прозореца на стаята си. Скочи на пода и се ослуша, но чуваше само собственото си дишане. Излезе в коридора и заслиза по стълбите. Краката й трепереха толкова силно, че трябваше да се подпира на стената. Стигна до завоя на стълбите и затвори очи.
Когато отново ги отвори, направи всичко възможно да не изпищи.
— Разхождаш се, а? — подхвърли Роби.
Очите й бързо пробягаха по стаята. Нямаше нищо освен мебелите.
— Май очакваше да видиш нещо друго — рече той и направи крачка напред.
Тя инстинктивно се отдръпна.
— Как се озова тук?
— Проследих те.
— Това е невъзможно!
— Няма нищо невъзможно. Това е домът ти, нали?
Джули не отговори. В очите й се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх.
Той пристъпи към една от масичките и погледна снимката върху нея.
— Майка ти и баща ти са били симпатични хора. А ти си между тях, видимо щастлива. Наистина ли беше така?
— Ти нищо не разбираш! — сопнато отвърна Джули.
— Поправка: разбирам някои неща. Едно от тях е, че си в опасност. Търсят те хора, които разполагат с много пари и имат връзки навсякъде.