— Откъде знаеш?
— Знам, защото са прикрили две убийства, извършени в този дом.
— Как разбра? — попита с разширени очи тя.
Роби махна с ръка към близката стена.
— Прясна боя, но само върху част от стената. Явно е положена, за да скрие нещо. — Пръстът му се насочи към пода. — Тук е имало килим. Личи си по по-светлото дюшеме. Липсата му означава желание да се скрие нещо.
— Откъде знаеш, че става въпрос за убийство? Причините може да са други.
— Не са други. Човек боядисва стени и прибира килими, когато иска да прикрие криминологични следи — кръв, тъкани, телесни течности. В случая обаче са пропуснали капчицата кръв, която е останала върху онзи шкаф. Нима си очаквала да завариш труповете им тук? След толкова време вече щяха да миришат. А тази миризма няма как да се сбърка.
— Май си прекарал доста време около трупове — мрачно рече тя.
— Особено след като се сближих с теб — кимна той.
— Не сме се сближили по никакъв начин.
— Знам за приемните ти родители, въпреки че определението „родители“ е твърде пресилено.
— Не ми харесва начинът, по който душиш около мен! — намръщи се тя.
— Но общината им отне правата — продължи Роби. — В момента вероятно извеждат другите две деца. Личното ми мнение е, че и ти имаш пръст в това.
Гневът на Джули се стопи.
— Никое дете не заслужава подобно отношение — промълви тя.
— Сега ми разкажи какво се е случило тук.
— Защо?
— Защото искам да ти помогна.
— Защо?
— Може би защото съм добрият самарянин.
— Добрите отдавна не съществуват — отсече тя.
— Дори родителите ти?
— Остави родителите ми на мира!
— Видя ли с очите си как умират? Това ли е причината да избягаш?
Джули направи крачка назад и опря гръб в стената. За миг му се стори, че всеки момент ще побегне. Ако това се случеше, той едва ли щеше да знае как да реагира.
— Може би са се забъркали в нещо, без да искат? Наркотици?
— Мама и татко не биха наранили никого. И нямат нищо общо с наркотиците.
— Но въпреки това са ги убили? Едно кимване ще ми бъде достатъчно.
Тя протегна шия и главата й леко се сведе надолу.
— И това стана пред очите ти?
Ново кимване.
— В такъв случай трябва да се обърнеш към полицията.
— Те ще ме върнат на социалните. А това означава, че онези хора лесно ще ме открият.
— Човекът в автобуса беше един от тях, нали?
— Мисля, че да.
— Разкажи ми всичко, Джули. Само така ще мога да ти помогна. Дори ако събитията от изминалата нощ не ти говорят нищо, пак би трябвало да си разбрала, че съм от хората, които вършат работа.
— Ти ли уби онези хора, които показваха по телевизията? Майката и детето? Вече отрече, но аз искам да знам истината!
— Ако съм ги убил, няма сила на света, която би ме накарала да призная. Но ти ми дай поне една причина за желанието ми да ти помогна, в случай че действително съм го направил.
Джули въздъхна и пръстите й несъзнателно заопипваха презрамките на раницата.
— Заклеваш ли се, че не си ги убил? — тихо попита тя.
— Заклевам се. В момента работя съвместно с ФБР, за да открием убиеца.
След тези думи Роби бръкна в джоба си и й показа служебната значка.
— Добре — кимна Джули. — Предполагам, че всичко е наред. Снощи избягах от къщата на Диксън и дойдох тук. Не бях се прибирала много дълго време. Чух, че някой влиза долу. Помислих, че са родителите ми, но с тях имаше и друг човек, който крещеше и ги засипваше с въпроси.
— Какви въпроси? — попита Роби. — Опитай се да бъдеш максимално точна, моля те!
Момичето сбърчи чело.
— „Какво знаете“, „какво са ви казали“, ей такива неща — промълви тя. — А после… После…
— Той нарани някой от двамата? — подсказа й Роби.
По бузите й потекоха сълзи.
— Чух изстрел и хукнах надолу по стълбите. Онзи се обърна и ме видя. Татко се беше облегнал на онази стена, целият в кръв. Мъжът насочи пистолета си към мен, но мама го блъсна и той падна. Исках да остана и да й помогна, но тя ми изкрещя да бягам.
Джули затвори очи, но сълзите продължаваха да се стичат изпод клепачите й.
— Върнах се в стаята си и изскочих през прозореца. Тогава чух още един изстрел. Спуснах се на земята и хукнах да бягам. Знаех, че вторият изстрел е убил мама, но въпреки това избягах. Предполагам, че съм била паникьосана, но това не ме оправдава. Трябваше да се опитам да й помогна, нали?