— Това има ли нещо общо с жената, която убиха заедно с детето й?
— Може би да.
— Започва да ми се струва, че имаш много врагове, които те мразят по различни причини.
— Може би си права.
— Но въпреки това си готов да ми помогнеш да открия убийците на мама и татко?
— Вече ти го казах.
— Добре — доволно кимна тя. — А сега мога ли да си легна?
— Разбира се.
— Ако искаш, остани. Едва ли ще умра от страх.
— Не мога. Имам още работа.
— Разбирам.
— На излизане ще включа алармата.
— Благодаря.
Джули взе телефона от масичката и тръгна по коридора. Вратата на спалнята меко щракна зад нея. Той включи алармата, излезе и заключи. Беше ядосан. Даваше си сметка, че са го изиграли.
Единственото, което все още не му беше известно, е кой стои зад всичко това.
35
Роби спря до тротоара и потърси с поглед Ванс, която приключваше работата си с местните ченгета и част от своите подчинени. Линейките бяха навсякъде, а санитарите товареха ранени хора.
Тези бяха късметлиите, защото все пак бяха живи. Мъртвите останаха да лежат там, където ги бяха застигнали куршумите. В интерес на следствието. Белите чаршафи, които ги покриваха, бяха единственият жест на почит от страна на живите. Хора, които само допреди час са си пиели спокойно бирата, сега бяха безлични парчета от криминален пъзъл.
Роби видя как Ванс приключва с последния полицай и натисна клаксона. Тя се огледа, видя беемвето и тръгна към него. Той свали дясното стъкло.
— Ако видя и една драскотина по колата, ще те унищожа! — обяви тя, но от изражението й личеше, че не говори сериозно.
— Ако не искаш да карам аз, заповядай — отвърна той.
Вместо отговор тя се настани на дясната седалка.
— Разпоредих се да закарат твоята кола в гаража на ФБР. Като веществено доказателство.
— Страхотно — промърмори Роби. — Значи вече нямам кола.
— ОКР разполага с достатъчно служебни коли — каза тя. — Ще ползваш някоя от тях.
— Най-вероятно форд пинто — въздъхна Роби. — Предпочитам моето ауди.
— Животът е гадна работа, нали?
— Колко са загиналите? — тихо попита той.
— Четирима. Седем ранени, трима от тях в критично състояние. Числото на убитите със сигурност ще нарасне.
— А черният джип?
— Безследно изчезнал. — Тя се облегна назад и затвори очи. — Какво беше толкова спешно?
— Трябваше да проверя нещо.
— Какво? Или кого?
— Нещо — натъртено отвърна той.
— Тайна, която не трябва да знам?
Ванс отвори очи и го погледна изпитателно. Той не мигна. Тя кимна към металната кутия под кормилото.
— Предполагам, че си открил допълнителните светлини.
— Свършиха ми добра работа — кимна той.
— Всъщност кой си ти?
— Уил Роби, служител на ОКР. Точно както пише на служебната ми карта.
— При стрелбата беше адски бърз и точен. Изпразни цял пълнител по нападателите още преди аз да извадя пистолета си. На всичкото отгоре беше под пряк обстрел.
Той не каза нищо. Гледаше право пред себе си и продължаваше да шофира.
— Престрелката беше истинска, но на теб не ти мигна окото — продължи Ванс. — Самата аз имам петнайсет години служба във ФБР, където постъпих веднага след колежа. Но за цялото това време съм участвала в една-единствена престрелка. Трупове съм виждала достатъчно, но само постфактум. Получила съм си порцията лоши момчета, изписала съм рапортите, които ми се полагат. Да не говорим колко свидетелски банки съм търкала из съдилищата.
Роби зави наляво, но нямаше идея накъде отиват. Просто караше.
— Какво точно трябва да означават тези мили спомени, агент Ванс? — попита той.
— Прилоша ми, след като ти изчезна с колата ми — призна с въздишка тя. — Не успях да се сдържа и си изповръщах червата в близкото кошче за боклук.
— В това няма нищо необичайно. Касапницата беше голяма.
— Ти видя това, което видях и аз. Но не повърна.
— Искаш да кажеш, че гледката не ми се е отразила — обърна се да я погледне той. — Но не знаеш дали е така. Няма как да надникнеш в главата ми.
— А много бих искала — рече тя. — Сигурна съм, че ще видя страшно интересни неща.
— Съмнявам се.
— Ти много добре прецени онези хора. Къде си се научил на това?