— С течение на годините усвоих няколко трика.
Погледът й се спря на ръката му и изражението й се промени.
— По дяволите, Роби! Дори не си почистил раната си! Като нищо ще си докараш някоя гангрена!
— Къде отиваме?
— Първа спирка ВОБ! — обяви тя, имайки предвид Вашингтонското оперативно бюро на ФБР.
— А след това?
— В болницата, да ти обработят раната.
— Не.
— Роби!
— Не.
— Добре, тогава отиваме у вас. Но при условие, че ще почистим раната. Във ВОБ има всичко, което ни трябва. След това се прибирам у дома с надеждата да дремна час-два. Къде живееш?
Той не отговори, но направи два последователни десни завоя и се насочи към ВОБ.
— Откъде знаеш пътя? — засече го тя.
— Не го знам. Просто налучквам.
— Къде живееш? И това ли е класифицирана информация?
— Ще се разделим пред службата ти. От там ще се прибера с такси.
— Имаш ли изобщо дом?
— Ще си намеря.
— Какво ти става, за бога?
— Просто си гледам моята работа.
Тонът му видимо я отрезви.
— Добре, ясно — кимна тя. — Но след ВОБ можем да отидем у дома, във Вирджиния. Имам апартамент в Александрия. Там ще може да почистим ръката. А и да дремнеш, стига да се задоволиш с обикновено канапе.
— Благодаря за предложението, но…
— Внимавай, Роби — спря го тя. — Рядко съм толкова добра с околните. Гледай да не развалиш магията.
Той я стрелна с поглед и успя да зърне едва доловимата й усмивка. Понечи окончателно да откаже, но не го направи. По три причини. Ръката дяволски го болеше. Беше много уморен. И наистина нямаше къде да отиде.
— Добре — кимна той. — Благодаря.
— Няма защо.
36
Престоят им във ВОБ се проточи по-дълго, отколкото Роби очакваше. Седнал на един стол, той наблюдаваше Ванс, която се беше превърнала във фурия — попълваше формуляри, докладваше на висшестоящите, говореше по телефона и тракаше на компютъра. И с всяка изминала минута изглеждаше все по-уморена.
Самият той даде официални показания за инцидента, след което се превърна в зрител. Имаше чувството, че хората тук се въртят в кръг, без да вършат почти нищо.
— Аз ще карам — обяви той, когато най-сетне приключиха и тръгнаха към гаража.
— Никога ли не се уморяваш? — прозя се тя.
— Напротив. В момента съм много уморен.
— Не ти личи.
— Отдавна съм разбрал, че така е по-добре.
— Как по-точно?
— Като не показвам какво изпитвам.
Получил кратките й указания, Роби излезе на панорамния път „Джордж Уошингтън“ и подкара на юг към Александрия.
— Имаш ли гледка към Потомак? — попита той, когато спряха пред сградата, в която живееше Ванс.
— О, да. Виждат се и паметниците.
— Хубаво.
Качиха се с асансьора и тя отключи входната врата. Жилището й беше малко, но той веднага го хареса. Чисто и спретнато, а не претрупано. Всичко беше на мястото си и имаше конкретно предназначение. Нямаше показност и ненужни джунджурии. Роби предположи, че подредбата на дома й съответства на характера й.
— Напомня ми на корабна каюта — каза той.
— Баща ми служеше във флота — рече тя. — Явно крушата не пада по-далече от дървото. С тази разлика, че аз прекарвам повечето време на твърда земя. Хайде, настанявай се.
Той седна на голямото канапе в дневната, а тя се зае да разопакова нещата, които беше взела от аптечката във ВОБ. След минута беше готова. Събу обувките си и се настани до него.
— Сваляй якето и ризата!
Той я погледна озадачено, но се подчини. Откачи кобура си и го постави на масичката. Ванс зърна татуировките му и присви очи.
— Едната е червена светкавица, но какво представлява другата?
— Зъб на акула. Голяма бяла акула.
— Защо?
— А защо не?
Ванс се приведе да разгледа татуировките отблизо и веднага зърна белезите, които бяха скрити под тях.
— Но това са…
— Да — прекъсна я той. — Точно това, което виждаш.
Усетила нежеланието му да навлизат в подробности, тя се залови за работа. Той остана неподвижен, свел поглед към ръцете си.
— На колко години си? На трийсет и пет?
— На четирийсет. Току-що ги навърших.