— Служил си в специалните части, нали? Рейнджър, тюлен или от „Делта Форс“? Всички те са с твоето телосложение, само че ти си малко по-висок.
Той не отговори. Тя почисти раната, намаза я с антибиотик, а след това ловко бинтова ръката му.
— Взех и болкоуспокоителни. Какво предпочиташ, таблетки или инжекция?
— Нищо.
— Стига, Роби. Престани да се правиш на мъжкар.
— Това няма нищо общо с истината.
— А каква е истината?
— Човек трябва да знае къде е границата на поносимостта му към болката. Това е много важно. А хапчетата и иглите я маскират. Бих могъл да се подхлъзна и да падна, без изобщо да усетя.
— Никога не съм мислила за това — призна тя, събра си нещата и добави: — Вече можеш да си облечеш ризата.
— Благодаря ти за превръзката. Оценявам жеста.
Той започна да нахлузва ризата си, мръщейки се от болка.
— Хубаво е да го знам — подхвърли тя, докато го наблюдаваше.
— Кое?
— Че си човешко същество.
— Това си пролича още докато кървях.
— Искаш ли нещо друго? Гладен ли си, жаден ли си?
— Не, благодаря — отвърна Роби и потупа канапето, на което седеше. — Това ли ми е леглото?
— Да. Съжалявам, но имам само една спалня. Канапето е дълго, надявам се, че ще се побереш на него.
— Спал съм и при по-лоши условия, повярвай ми.
— Мога ли?
Той преметна якето си върху страничната облегалка.
— Какво да можеш?
— Да ти вярвам.
— Ти ме покани тук.
— Много добре знаеш за какво говоря.
Роби стана и се приближи до прозореца. На север, отвъд реката, блестяха светлините на столицата. Трите паметника — на Линкълн, Джеферсън и Уошингтън — се виждаха съвсем ясно. А зад тях се издигаше внушителният купол на Капитолия.
Ванс се изправи до него.
— Обичам тази гледка, особено сутрин, като се събудя — промълви тя. — За нея работя, за нея се боря. Приятна ми е мисълта, че допринасям за защитата на всичко, което олицетворяват тези сгради.
— Хубаво е да имаш стимул — кимна Роби.
— А какъв е твоят?
— Понякога ми е ясен, понякога не.
— А днес?
— Лека нощ — каза той. — Благодаря ти, че ме покани да пренощувам тук.
— Защо имам чувството, че се познаваме от години?
Роби се взря в лицето й. От изражението й личеше, че въпросът не е риторичен и изисква отговор.
— Преследването на убийци бързо сближава хората. А още повече ги сближава смъртната опасност, която са преживели заедно.
— Предполагам, че си прав — кимна Ванс, но веднага си пролича, че е разочарована от отговора.
После тя отиде да донесе чаршафи, одеяло и възглавница и въпреки протестите му се зае да постила канапето. Примирен, Роби отново се приближи до прозореца и загледа паметниците. Усети я до себе си и извърна глава да я погледне.
— Мисля, че можеш.
— Какво?
— Да ми вярваш.
Изрекъл тази лъжа, той внезапно установи, че му е трудно да я гледа в очите.
37
На другата сутрин станаха по едно и също време, взеха си набързо душ един след друг и седнаха да закусват с кафе, портокалов сок и препечени филийки с масло. После Ванс отиде да се облича в спалнята си, а Роби използва момента, за да изпрати на Джули есемес, съдържащ само три думи:
Добре ли си?
После зачака отговор, броейки секундите. Нейното съобщение беше по-кратко:
Да.
Той изпъна ранената си ръка и провери превръзката. Ванс беше свършила добра работа, сменяйки я веднага след душа.
Няколко минути по-късно вече бяха в беемвето и мълчаливо пътуваха към Вашингтон. Трафикът беше ужасен. Отвсякъде виеха гневни клаксони. На няколко пъти Роби остана с впечатлението, че Ванс всеки момент ще включи сините светлини и сирената.
— Ще те помоля да не споменаваш, че си прекарал нощта у дома, Роби — обади се по някое време тя. — Имам колеги, които веднага ще започнат да клюкарстват.
— Аз избягвам да обсъждам с другите дори прогнозата за времето — отвърна той.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
— Надявам се, че си приел поканата за преспиване без задни мисли — стрелна го с поглед тя.
— Никакви задни мисли, агент Ванс — отвърна Роби. — Мисля, че ти не си такъв човек.