— Видях те да разговаряш с онова маце с колелото — обяви тя.
— Какво?!
— Доста е мощен — поясни тя и махна към телескопа. — Работи отлично и през деня, и през нощта.
— Така и трябва да бъде — отвърна той. — Но това не означава, че можеш да шпионираш хората.
— Наблюдавам периметъра, нищо повече — отвърна тя. — Помниш ли какво ми каза снощи?
— Е, заслужих си го — неохотно призна той.
— Значи другото ти жилище е отсреща, а?
— Аха.
— Нормалните хора предпочитат по-голямо разстояние между имотите, които притежават. Лондон, Париж, Хонконг.
— Аз не съм нормален.
— Това вече го знам. И тъй, какво откри? Това, което показват по телевизията, наистина прилича на касапница. Имаш късмет, че си оцелял. Сигурно там са те ранили, макар че не желаеш да говориш за това.
— Късметът винаги има значение — кимна той.
— Имат ли някакви улики?
— И да имат, не са ги споделили с мен.
— Вървят ли нещата с ФБР?
— Вървят.
— Красива е.
— Коя?
— Агент Ванс. Показаха я по телевизията. Не спомена нищо за теб.
— Това е добре.
— Къде спа снощи? — попита тя и махна към телескопа. — Това нещо не те засече отсреща.
— Намерих къде — отвърна той. — Не ти трябва да знаеш повече.
— Аха. При нея, нали?
Този път Роби премигна. Това хлапе наистина му идваше в повече.
— Защо мислиш така?
— О, не знам — отвърна тя, наблюдавайки го внимателно. — Просто излъчваш нещо особено, което не остава скрито за жените.
— Този път грешиш — тръсна глава той. — Трябва да тръгвам.
— А кога ще тръгнем заедно, Роби?
Той я погледна втренчено.
— Нали помниш сделката? Ставаме партньори, за да открием убийците на мама и татко.
— Помня — кимна той. — Работя по въпроса.
— Знам, но искам и аз да се включа. Докъде стигна със списъка, който ти дадох?
— И на него ще му дойде редът.
— Много добре — кимна тя и започна да навлича суичъра си. — Аз съм готова.
— Идеята не е добра — поклати глава той.
— В сравнение с висенето тук и зяпането през телескопа е направо отлична. Ако не ме искаш с теб, тръгвам сама.
Роби въздъхна и отвори вратата пред нея.
— Но въпросите за решаване оставяш на мен — предупреди я той.
— Не съм си представяла нещо друго — отвърна тя.
Каква лъжкиня, помисли си Роби.
40
Двамата седяха в наетата кола и наблюдаваха къщата близнак на родителите й. След известно време търпението на Джули видимо се изчерпа.
— Как точно ще ни помогне това, което правим в момента? — размърда се на седалката тя.
— Може би ще се появи някой, който представлява интерес. Ще чакаме още половин час, след това си тръгваме.
— Нарочно го правиш, нали? Целта ти е да ме отегчиш до смърт, за да се върна в апартамента!
— Винаги ли си толкова подозрителна?
— Ами да, подозрителна съм. Ти не си ли?
— В разумни граници — отвърна той.
— Това пък какво означава?
— Забрави.
Той погледна през страничното стъкло към някаква бездомна котка, която притича през тротоара. Заваля дъжд. Животното ускори ход и изчезна.
— Колко време живяхте в тази къща? — попита той.
— Около две години. Доста по-дълго в сравнение с други места.
— Бих искал да чуя съкратената версия на живота ти — погледна я той.
— Няма много за казване.
— Това може да помогне на разследването ни.
— Току-що си спомних нещо. Думите на мама към онзи с пистолета…
— Какво каза?
— „Тя не знае нищо.“ Каза го, когато той хукна да ме гони…
Роби изпъна гръб и пръстите му върху кормилото побеляха.
— Как забрави да ми го кажеш?
— Не знам. Спомних си сега, докато гледам къщата.
— Майка ти му казва, че не знаеш нищо — замислено каза той. — Което означава, че самата тя е знаела нещо. А преди това онзи е попитал и баща ти какво знае.
— Разбирам накъде биеш. В момента някой си мисли, че знам въпреки думите на мама. Но кой, след като онзи загина във взривения автобус?