— Това няма значение. Вероятно още преди това е съобщил на шефовете си.
— Може би е работил сам?
— Едва ли.
— Защо?
— Познавам такива хора. Онзи не беше от тях. Освен това някой е отнесъл телата на родителите ти и е взривил автобуса. Той не е имал нито възможност, нито време да го направи.
— Но защо ще взривяват цял автобус заради мен? На всичкото отгоре аз вече не бях вътре.
— Може би не са го знаели. Допускам, че някой е изстрелял запалителен патрон в резервоара от обратната страна на вратата. Стъклата бяха затъмнени. Вероятно не са разбрали, че ние с теб сме слезли. Взривяването е било планирано предварително — в случай че онзи не се справи…
— Мислиш ли, че все още ме смятат за мъртва?
— Съмнявам се. Очевидно става въпрос за хора с възможности. Длъжни сме да допуснем обратното. Тоест вече знаят, че си жива.
— В какво ли са се забъркали мама и татко? — прошепна Джули и извърна глава към прозореца.
— Дай да проследим обичайните им занимания. Ден по ден. Може пък да изскочи нещо.
— Откъде ще започнем?
— От закусвалнята, в която е работила майка ти. Накъде да потеглям?
Той подкара колата, следвайки указанията на Джули. Закусвалнята се оказа съвсем наблизо. Паркира до отсрещния тротоар и изключи мотора.
— Тук те познават, нали?
— Разбира се.
— В такъв случай е по-добре да не се мяркаш пред очите им.
— Значи да остана в колата, и то сама? Не сме се разбирали за такива варианти.
— Планът се променя според обстоятелствата.
Роби се обърна и взе чантата, която беше оставил на задната седалка. Извади от нея бинокъл.
— Ето какъв е планът: влизам вътре и започвам да задавам въпроси, а ти оставаш на пост. Снимаш с фотоапарата си всеки, който проявява специален интерес към мен.
— А как ще обясниш любопитството си спрямо тях?
От чантата се появи портативна радиостанция от две части, едната от които със слушалки.
— Ти ще си командният център — рече Роби и пъхна комплекта със слушалките в ръцете й. — Ще ми говориш в това микрофонче, а слушалките ще ти дават възможност да чуваш всичко, което се говори в закусвалнята. Очаквам информация за всеки, когото познаваш. Ясно?
— Страхотно! — усмихна се Джули.
Той пъхна миниатюрния приемник в ухото си, включи апаратчето и го закачи на колана си, добре скрито под якето.
Слезе от колата и се обърна за последен път.
— Ако забележиш нещо необичайно или усетиш заплаха, казваш само „идвай“. След пет секунди ще бъда при теб.
— Добре.
Роби затръшна вратата, огледа уличката в двете посоки и тръгна към закусвалнята. Джули остана да гледа след него, вдигнала бинокъла пред очите си.
41
Роби се настани на един висок стол и протегна ръка към купчината мазни менюта на бара. Към него се приближи сервитьорка с избеляла синя униформа и недотам чиста престилка. Зад ухото й беше затъкнат молив. Беше около петдесетгодишна, с широки бедра и посивяла в корените изрусена коса.
— Какво да бъде? — попита тя.
— За начало чаша черно кафе.
— Веднага. Току-що заредих кафеварката.
— Казва се Шерил Косман — прозвуча в ухото му гласът на Джули. — Приятелка на мама. Добър човек.
Роби кимна леко, за да покаже, че е приел информацията.
Шерил му донесе кафето.
— Приличате ми на човек, който има нужда от малко месо, за да заглади косъма — обяви тя. — А нашето месо направо се лепи по кокалите. Бог ми е свидетел, че съм натрупала достатъчно, тъй като вече двайсет години не съм виждала ребрата си!
— Вие ли сте Шерил Косман? — попита Роби.
Смехът й секна.
— Кой пита?
Роби извади документите си. Най-напред й показа значката, а след това и служебната си карта.
— Загазила ли съм? — прошепна тя, замръзнала на мястото си.
— А има ли причина да е така?
— Само ако бачкането за жълти стотинки е престъпление.
— Не сте загазили, госпожице Косман — успокои я Роби.
— Наричай ме Шерил. Знам, че шикозното ни заведение е четири звезди, но въпреки това се опитваме да създаваме непринудена обстановка.
— Откога работиш тук?
— Вече не помня. Започнах още като ученичка в гимназията през ваканциите. А когато завърших, постъпих на постоянна работа. И така до днес. Не искам да мисля за това, защото ще се разплача. Целият ми живот мина в това скапано място.