— Сега какво? — попита Джули.
— Знаеш ли в кой апартамент живеят?
— Не. Веднъж с мама минахме оттук и тя ми каза, че семейство Брум живеят в този блок. Но никога не съм ходила у тях.
— Добре. Изчакай една секунда.
Роби излезе от колата и забързано прекоси уличното платно, за да избегне трафика. На стената до входа имаше нещо като домофон и той без колебание натисна копчето.
— Да? — обади се мъжки глас.
— Търся Лио и Айда Брум — рече Роби.
— Задръжте така.
Последва тишина. Двайсетина секунди по-късно същият глас обяви:
— Звънях им, но не отговарят.
— Сигурен ли сте, че сте звънели на техния апартамент? Номер триста и пет?
— Не, техният е четиристотин и десет.
— О, значи нещо съм се объркал. Благодаря.
Той огледа фасадата за охранителна камера, но такава нямаше. По тротоара се приближаваше възрастна двойка. Жената беше с шал и бастун. В другата си ръка държеше пазарска торба. Мъжът се придвижваше с помощта на проходилка, върху чиито предни крачета бяха надянати топки за тенис. Жената спря и извади пластмасова карта.
— Да ви помогна ли, госпожо? — попита той.
— Не, можем да се справим и сами — подозрително го огледа тя.
— Добре — кимна Роби и отстъпи крачка назад, за да й направи път.
Но тя не помръдна.
— Кого търсите, младежо?
Роби понечи да отговори нещо, но в същия момент зад гърба му прозвуча гласът на Джули:
— Тате, нали ти казах да ме почакаш?
Обърна се и я видя да тича към него, преметнала раницата си през рамо.
— Здравейте, аз съм Джули — усмихна се на възрастните хора тя. — Тук ли живеете? Искаме да огледаме един апартамент в този блок. Мама трябваше да ни чака, но… — Погледна към Роби и добави: — Току-що се обади да предупреди, че ще закъснее. Но магнитната карта, която ни дадоха от агенцията, е останала в нея. Ще трябва да я изчакаме. — Тя се завъртя към старците и игриво добави: — За пръв път в живота си ще имам самостоятелна баня, представяте ли си? Нали ми обеща, тате?
— Да, моето момиче — кимна Роби.
Възрастният човек се усмихна.
— Хубаво е да имаме малко млада кръв наоколо — рече той. — Чувствам се доста стар.
— Защото си стар — засече го жена му. — При това много стар! — Тя се обърна към Джули и погледът й омекна. — Откъде идвате, миличка?
— От Джърси — незабавно отвърна Джули. — Казват, че тук е доста по-топло.
— От коя част на Джърси? — не миряса старицата. — Ние сме оттам.
— От Уейн — отвърна Джули. — Там е много хубаво, но татко го преместиха.
— В Уейн наистина е хубаво — кимна старицата.
— Мама каза четирийсет и пет минути — подхвърли Джули, обръщайки се към Роби. — Попаднала е в задръстване.
— Тук това е ежедневие — промърмори старецът. — Дори да си пешеходец, пак ще попаднеш в задръстване!
— Елате, ще ви отворим — окончателно омекна старицата. — Няма смисъл да висите пред входа.
Роби пое торбата й с покупки и се насочи към асансьора. Възрастната двойка живееше на шестия етаж. Жената подаде една бисквитка на Джули и я щипна по бузата.
— Приличаш на правнучката ми — усмихна се тя. — Надявам се, че ще се виждаме често, ако наемете жилището.
Роби и Джули се спуснаха обратно на четвъртия етаж.
— Добра работа свърши — похвали я той. — Но те се оказаха от Джърси и като нищо можеха да те хванат в лъжа.
— Ходила съм в Уейн — каза тя. — Първото правило гласи: никога не казвай, че си от място, което не познаваш.
— Добро правило.
Номер 410 беше в дъното на коридора. Насреща нямаше врата на друг апартамент. Роби отново вдигна глава и потърси с очи охранителни камери. Нямаше такива. Почука на вратата три пъти поред, но никой не отвори.
— Наблюдавай коридора — нареди полугласно той.
— Ще разбиеш ключалката?
— Прави каквото ти казах.
Операцията му отне точно пет секунди. Вратата нямаше резе, а патронът беше съвсем обикновен. Трите метални пластини свършиха работа.
Влязоха в антрето и затвориха след себе си.
— Вече сме престъпници, нали? — възбудено прошепна Джули.