— Вероятно.
Апартаментът миришеше на пържено. Мебелировката беше оскъдна. Нямаше никой. Изправиха се в средата на дневната и Роби се огледа.
— Не мислиш ли, че е прекалено подредено? — подхвърли той.
— Може би са чистници.
— Не — поклати глава той. — Това място е било основно прочистено.
— В смисъл?
— Не знам дали им се е случило нещо, Джули. Може би са добре. Но някой старателно е почистил апартамента и си е разбирал от работата.
Джули се огледа.
— Не трябва ли да потърсим отпечатъци или нещо подобно?
— Ще е загуба на време. Трябва да разберем с какво се е занимавал Лио Брум.
— Ами да разпитаме във фризьорския салон — предложи тя.
— Имам по-добра идея — каза Роби. — Ти ще разпиташ във фризьорския салон, защото хората са по-малко подозрителни към децата.
— Аз не съм дете. Всъщност съм достатъчно голяма, за да шофирам.
— Те ще говорят с теб, нали те познават.
— О, да. Ходила съм много пъти там.
Напуснаха сградата и се качиха във волвото.
— Мислиш, че семейство Брум са мъртви, нали? — попита тя.
— Съдейки по това, което се случи с твоите родители и почистения апартамент, най-вероятно да — кимна той. — Но ако завариш Айда Брум във фризьорския салон, значи съм сбъркал.
— Надявам се да си сбъркал, Уил.
— Аз също.
44
Роби остана да чака в колата. В салона цареше оживление. Джули огледа фризьорките, но Айда Брум не беше сред тях.
Въздухът тежеше от ароматите на различни козметични продукти, а фризьорките оживено бъбреха с клиентките си.
— Ти си Джули, нали? — усмихна й се момичето зад рецепцията, което имаше вид на ученичка.
Беше облечена с черен панталон и блуза с дълбоко изрязано деколте. Над лявата й гърда беше татуирано цвете, а прическата й беше хипарска.
— Аха — кимна Джули. — Айда на работа ли е? Искам да ми подстриже бретона.
Горещо се молеше жената да е някъде отзад или просто да е излязла да изпуши една цигара на алеята. Но момичето зад рецепцията поклати глава.
— Трябваше да дойде на работа в десет, но не се появи. Позвъних у тях, обаче никой не вдигна. Наложи се да отменим часовете на няколко клиентки.
— Какво може да се е случило? — попита Джули.
— Сигурно нещо непредвидено — сви рамене момичето.
— Може би — бавно отвърна Джули.
— Ще накарам Мария да те обслужи. Само да свърши с клиентката, която в момента е на стола.
— Това би било чудесно.
Мария беше латиноамериканка на около двайсет и пет с добре подстригана тъмна коса. Посрещна Джули с широка усмивка, разкриваща два реда едри зъби.
— Я кой е тук! — възкликна тя. — Искаш да ти оформя бретона, нали?
— Откъде знаеш?
— Това ми е работата.
Колежката й на съседния стол се усмихна, но без да спира да подстригва оредялата коса на някакъв младеж.
— Днес не си ли на училище? — попита Мария.
— Не. Има учителска конференция.
— Как е майка ти?
— Добре — отвърна Джули, без да мигне. Беше очаквала този въпрос.
Няколко минути по-късно седна на стола и позволи на Мария да й сложи черната пелерина на шията.
— Да знаеш, че много ще ти отива прическа като на Зоуи Дешанел — каза тя. — Особено ако си сложиш очила.
— Имам отлично зрение — отвърна Джули.
— Това няма значение. Важното е как изглеждаш.
— Виждала ли си Айда? От момичето на рецепцията разбрах, че днес не е идвала.
— Знам. Странно е. Никога не е отсъствала от работа, а днес всичките й часове са запълнени. Шефът е бесен. Бизнесът върви трудно и всеки долар има значение.
— Като гледам, днес бизнесът ви е отличен — отбеляза Джули.
— За съжаление, не всеки ден е така.
— Apreciar todo lo bueno que viene su manera — подхвърли Джули.
Мария се засмя и леко я чукна по главата с ножицата.
— Нали знаеш, че не говоря испански.
— Оценявай всичко добро, което ти се случи — това значи. Къде ли се е запиляла Айда?
— Не знам. Онзи ден се държа доста странно.
— Странно весело или странно отнесено?
— Определено отнесено. Сбърка боята на една клиентка, а на друга подкъси косата с пет сантиметра вместо с два. Жената страшно се ядоса. Нали знаеш колко много държим на прическите си? Те са като религия за нас. Заедно с обувките.