— Значи се връщам в онзи апартамент и умирам от скука? — попита тя.
— Нямаш ли домашни?
— Да бе! В един момент разследвам убийство, а след това се връщам към висшата математика!
— Още си на четиринайсет, а вече учиш висша математика?
— Както вече споменах, Уил, уча в училище за талантливи деца. Но не си падам кой знае колко по математиката, въпреки че ми върви.
— Образованието е ключ към успеха.
— Звучиш ми като дядо.
— Не си ли съгласна?
— Карам ден за ден.
— Тази философия не е лоша.
— Животът на съучениците ми е планиран предварително. Елитни колежи, елитни магистърски програми. А след това на Уолстрийт, в медицинските факултети, в юридическите кантори. Наследници на Стив Джобс или Уорън Бъфет. Направо ми се повръща!
— Да гледаш напред не е лошо.
— Искаш да кажеш, че не е лошо да трупаш купища пари за сметка на другите? На тази планета живеят повече от седем милиарда човешки същества, голяма част от които в отчайваща бедност. Нямам желание да усвоявам формулата за правене на пари на Уолстрийт, като прецаквам икономиката, която на свой ред ще произвежда нови бедняци. Не ми е това мечтата за кариера.
— Ами тогава се занимавай с нещо друго — сви рамене той. — Нещо, което ще помогне на хората.
— Като теб ли? — стрелна го с поглед тя.
Не, помисли си той. Само не като мен.
46
Роби остави Джули и подкара към „Донъли“. Пътуването до там му отне двайсет и пет минути. Труповете ги нямаше, но улицата продължаваше да е задръстена от полицейски коли, микробусите на криминологичните екипи и седаните на Бюрото. На тротоара имаше нещо като мобилен команден пункт на ФБР, вероятно сглобен още през нощта.
Зад полицейските бариери имаше цяла армия репортери, а зад тях стърчаха сателитните антени на подвижните телевизионни станции. Роби показа значката си и беше пропуснат. Репортерите с техните репортажи „от мястото на трагедията“ закрещяха въпросите си след него.
Ванс го посрещна пред „Донъли“. Изглеждаше забързана и разтревожена. Не можеше да я обвинява в този хаос. Опирайки се на Първата поправка, представителите на гражданското общество искаха да знаят какво прави правителството за разкриването на убийствата на неговите членове.
— Под контрол ли е всичко? — попита той.
— Не ме карай да те гръмна! — остро отвърна тя.
Роби я последва в заведението, където работеха няколко екипа криминолози, облечени в тъмносини якета с надпис „ФБР“. Позициите на жертвите бяха маркирани с цветни номерирани листове — абсурдни символи на равнодушието към смъртта и страданията на невинни хора.
— Нещо ново? — каза той.
— През нощта са починали още двама от ранените — мрачно отвърна Ванс. — С тях жертвите стават шест, но и тази бройка вероятно ще нарасне.
— По телефона се оплака, че те притискат от Министерството на вътрешната сигурност и градската полиция.
— Оставиха ме на мира. Внезапно решиха да си вдигнат чукалата и да се приберат.
— Това е добре.
— Имаш ли нещо общо с това? — остро попита тя.
— Не разполагам с такива правомощия — размаха ръце той. — Нима очакваш малка служба като ОКР да премести планината, която е непосилна за ФБР?
— Дрън-дрън — отказа да му се върже тя.
— Някакви нови улики?
— Открит е черният джип, изоставен на около километър и половина от тук. Здравата нашарен от куршуми. Наистина е бил брониран.
— Кой е собственикът?
— Правителството на САЩ.
Значи се оказах прав, помисли си Роби. А Синия сгреши. Но от това не му стана по-леко. Дори напротив — почувства се по-зле.
— По-точно? — пожела да узнае той.
— Сикрет Сървис.
В очите на Роби се появи недоумение.
— Открили са липсата му в един от гаражите си — поясни тя.
— Но как са го задигнали от там? Тези места са под двайсет и четири часово наблюдение.
— В момента тече проверка.
— Няма да е добре, ако се окаже пробив в системата. Тази служба охранява президента.
— Благодаря, че ме информира — иронично го изгледа тя.
— Какво казват представителите на Сикрет Сървис? — игнорира забележката й той.
— Загрижени са. Още повече са затегнали мерките за сигурност.