— Вярно е — каза Роби.
— Може би и нашият случай е такъв.
— Трябва да знаем още много неща, за да бъдат обосновани подобни подозрения.
— Режат езици, взривяват автобуси. Това ми намирисва на международен тероризъм, Роби.
— Но защо автобусът?
— Заради кръвопролитието. Страната изпада в шок — каза тя.
— Може би.
— Рик Уинд е замесен по някакъв начин. В един момент губи доверието им и е ликвидиран. А след това убиват и съпругата му, защото не знаят дали не е споделил нещо с нея.
— Бившата му съпруга — поправи я Роби. — Която работи в ОКР. Ако е споделил нещо с нея, тя щеше да ни уведоми. А не го е направила.
— Може би не е имала този шанс.
— А може би не е пожелала.
— Това също е работна теория.
— Предполагам — кимна Роби и се почеса по бузата.
— Не ми изглеждаш много убеден.
— Защото не съм.
47
Роби приключи с детайлите около стрелбата за около час и излезе навън. Днес беше по-топло, а и грееше слънце. Един от малкото безоблачни дни във Вашингтон, особено през този сезон. Обикновено американската столица приличаше на биволско око върху метеорологичната карта — атмосферни фронтове от север, юг и запад редовно минаваха над Апалачите и се срещаха над региона. Техният сблъсък бе причина за ужасното време.
Но днес то беше хубаво.
Очите му се спряха на цветните листове по тротоара. Те обозначаваха загинали хора. Май времето е единственото хубаво нещо тук, каза си той. После се замисли над фактите, които бе научил от Ванс.
Нападателите бяха стреляли от служебен автомобил на Сикрет Сървис. Същият бе обявен за изчезнал. Но нищо не изчезваше току-така от Сикрет Сървис.
Преди години Роби беше работил с въпросната служба, помагайки за разчистването на една бъркотия в страна, която никога повече не би пожелал да посети. В сравнение с мастодонтите ФБР и МВС тази служба изглеждаше съвсем малка. В замяна на това разполагаше с отлично подготвени и лоялни служители — на практика единствените федерални агенти, които систематично бяха обучавани да застават на пътя на куршума, предназначен за обекта, когото охраняваха.
Роби извърна глава наляво към мобилния команден център на ФБР. Пристъпи към вратата и почука. Отвори му някакъв агент, който погледна служебната му карта и го пусна да влезе, може би защото навреме спомена и името на Ванс. Сглобяемата къщичка беше задръстена със свръхмодерна електронна апаратура. Вътре имаше още четирима души. По негова преценка двама от тях бяха оперативни агенти, а другите — технически персонал. Именно техните ръце летяха по клавиатурите, запълвайки мониторите с безкрайни потоци информация.
— Ванс каза, че разполагате с част от записите на охранителните камери в района на взривения автобус — рече той. — Може ли да ги видя?
— Изчакайте за секунда — отвърна агентът, който му отвори. После извади телефона си и набра кратък есемес.
Роби беше готов да се обзаложи какво е съдържанието му.
Иска разрешението на Ванс да ми покаже записите.
Това беше напълно в реда на нещата. Във ФБР не работеха глупаци. След секунда прозвуча мелодичният сигнал за съобщение. Агентът погледна близкия екран и му махна да се приближи.
— Елате, агент Роби.
Спряха пред един тъмен монитор в ъгъла.
— Тук е всичко, с което разполагаме засега — поясни агентът и натисна няколко клавиша.
Роби седна на въртящия се стол, скръсти ръце пред гърдите си и зачака.
— Успяхте ли вече да ги разгледате? — попита той.
— Лично аз не. Сега ще ги видя за пръв път.
Роби усети как пулсът му се ускорява. Може би беше настъпил моментът на просветлението. За всички.
Ванс влезе в тясното помещение и затвори вратата след себе си.
— Закъснях ли за представлението? — попита тя.
— Не, госпожо — почтително отговори агентът. — Идвате точно навреме.
Тя се настани до Роби и вдигна глава към оживяващия екран. Коленете им почти се докоснаха.
Появи се автобусът, който измина двеста-триста метра по посока на камерата. Роби с облекчение установи, че го хваща частично отпред и отстрани, а вратата остава от другата му страна. Няколко секунди по-късно автобусът се взриви.