— От ФБР идваха ли да питат за нея?
— Не.
— Налага се да конфискувам лентата, диска или каквото там съхранява записите.
— Няма смисъл.
— Моля?
— Камерата не работи поне от година. Защо иначе щях да идвам до вратата, за да видя кой звъни, умнико?
— А защо сте я оставили отвън?
— Като възпиращо средство, разбира се. Този район не е от най-безопасните.
— Въпреки всичко трябва да я проверя.
— Защо?
— Умниците мислят за всичко.
Оказа се, че дебелият е казал истината. Системата наистина изглеждаше неизползвана от години. Кабелът от камерата дори не беше свързан със записващото устройство.
Роби напусна магазинчето и продължи обиколката си. Малко преди да стигне до границата на периметъра, който си беше начертал, очите му се спряха на бездомника, който беше крещял и танцувал около взривения автобус. Беше отвъд бариерите заедно с още двама като него. Очевидно ги бяха прогонили от местопрестъплението. И тримата мъкнеха обемисти торби, които със сигурност бяха побрали всичките им притежания.
Явно неговият човек беше ветеран в професията. Личеше си, че е на улицата от години. Мръсен и дрипав, с черни дълги нокти и развалени зъби. Репортерите го заобикаляха отдалече. Изглежда, на никого не му беше хрумнало, че някой от тримата може да е свидетел на трагедията. Но дори и иначе, Роби силно се съмняваше, че тези забързани и нетърпеливи репортерчета ще успеят да измъкнат нещо от клошарите.
Дали и агентите на ФБР са допуснали същата грешка, запита се той. Може би Ванс и хората й изобщо не подозираха, че клошарите са присъствали на събитието и вероятно разполагат с ценна информация. Включително и такава, която би го разконспирирала.
Роби премина през бариерите и моментално беше погълнат от тълпата репортери. Не гледаше никой от тях, не обръщаше внимание на въпросите им. Разблъска микрофоните и бележниците, които му навираха под носа, и започна да си пробива път към тримата бездомници.
— Гладни ли сте? — попита той.
— Винаги сме гладни — ухили се неговият човек и му хвърли безумен поглед. Изглеждаше напълно откачен.
Все пак разбра въпроса, отбеляза Роби и насочи вниманието си към другите двама. Единият се оказа жена. Дребна, подпухнала, с почерняла кожа. Торбата й беше претъпкана с одеяла и разни предмети, които приличаха на рециклирани боклуци. Може да беше на двайсет, а може и на петдесет. Годините й бяха скрити под дебел слой мръсотия.
— Ти гладна ли си? — попита той.
Жената го гледаше и мълчеше. Явно не разбираше английски за разлика от неговия човек.
Направи им знак да го последват и започна да се отдалечава от тълпата репортери. Едва след това огледа и третия скитник. Оказа се още една жена, доста по-обещаваща. Някъде около четирийсет, все още неунищожена от улицата. В умните й очи се четеше ужас. Може би поредната жертва на икономическата криза, помисли си Роби. Изгубила работата си и останала без нищо.
— Искаш ли да ти купя нещо за ядене? — попита той.
Жената отстъпи крачка назад и притисна торбата към гърдите си. На нея имаше някакъв монограм — още едно доказателство за статута й в близкото минало. Старите клошари нямаха такива торби. С течение на времето те се късаха или просто някой им ги крадеше.
Тя страхливо поклати глава. Следващото действие на Роби щеше да потвърди подозренията му. Той извади значката си и й я показа.
— Аз съм федерален агент.
Жената се приближи. На лицето й беше изписано видимо облекчение, докато това на неговия човек помръкна. Другата жена остана на мястото си, очевидно равнодушна към действителността.
Роби получи отговора, който търсеше. Новите бездомници все още изпитваха респект към закона. На тях все още им бе мъчно за реда, на който бяха обърнали гръб и бяха потънали в анархията. При дългогодишните клошари бе точно обратното. Те мразеха значката и се страхуваха от нея, защото твърде дълго бяха прогонвани от обществените места, а хората открито се отвращаваха от тях заради мръсотията и начина им на живот.
Роби се обърна към стария си познайник и подхвърли:
— Надолу по улицата има едно кафене. Отивам да ви взема нещо за ядене и веднага се връщам. За нея също — добави той и кимна към жената, която продължаваше да гледа в нищото. — Ще ме изчакате ли?
Бездомникът кимна бавно, но в очите му се появи подозрение. Роби извади десет долара и ги мушна в ръцете му.